Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
На братята си масони, убедени, че всяко зло иде от провала на федерализма, той винаги отговаряше: „Хилядодневната война бе загубена още преди двадесет и три години, във войната от 1876 година.“ Флорентино Ариса, чието политическо безразличие граничеше с абсурда, слушаше вечните му досадни речи, сякаш слуша шума на морето. Но спрямо политиката на компанията той ставаше непримирим опонент. Противно на чичо си смяташе, че изостаналостта на речното корабоплаване, което винаги беше на ръба на краха, можеше да се преодолее само с незабавен отказ от монопола над параходите, предоставен от Националния конгрес на Карибската речна компания под формата на концесия за деветдесет и девет години и един ден. Чичото протестираше: „Тези идеи ти ги набива в главата моята адашка Леона с анархистичните си измишльотини.“ Беше вярно само наполовина. Флорентино Ариса се позоваваше на опита на германския комодор Хуан В. Елберс, провалил някога благородните си намерения с безмерната си амбициозност. Чичото обаче смяташе, че провалът на Елберс се е дължал не на привилегиите му, а на това, че се е нагърбил с премного нереални ангажименти наведнъж, които на практика означавали едва ли не да поеме отговорност за цялата национална география — наел се да поддържа плавателността на реката, пристанищните съоръжения, принадлежащите земни пътища и транспортните средства. Освен това, казваше чичото, яростното противопоставяне на президента Симон Боливар било пречка съвсем не за подценяване.
Повечето от съдружниците възприемаха тези спорове като семейни свади, в които двете страни имат еднакво право. Твърдоглавието на стареца им се струваше естествено, защото не беше признак на отслабена от старостта далновидност, както някои прекалено леко отсъждаха, а защото отказът от монопола за него сигурно беше като да изхвърли на боклука трофеите от една историческа борба, която той и братята му бяха водили сами в героични времена срещу могъщи противници от цял свят. Затова никой не му се противопостави, когато обвърза праната на компанията по такъв начин, че никой не можеше да посегне на тях преди изтичането на законния срок. По неочаквано, след като Флорентино Ариса вече бе сложил оръжие, в един от следобедните разговори в чифлика чичо Леон XII даде съгласието си за отказ от стогодишната привилегия при единственото условие това да стане след неговата смърт.
Това беше последната му намеса. Повече не заговори по работа, не разрешаваше дори да се допитват до него за съвети, не загуби и къдрица от великолепната си глава на император, нито капка от бистрия си ум, но нравеше всичко възможно да не го вижда никой, който би могъл да го съжалява. Дните му се нижеха в съзерцание на вечните снегове от терасата, като се люлееше бавно на виенски люлеещ се стол до малка масичка, където прислужничките винаги поддържаха топло черно кафе в една каничка и чаша вода със сода бикарбонат за изкуствените челюсти, които той си стигаше само когато имаше гости. Виждаше се с много малко приятели и разговаряше само за тъй далечното минало, че предхождаше дори речното корабоплаване. Измисли обаче нова тема: задомяването на Флорентино Ариса. Намекна му го няколко пъти и все по един и същ начин:
— Ако бях с петдесет години по-млад, бих се оженил за адашката Леона. По-добра съпруга не мога да си представя.
Флорентино Ариса трепереше от страх да не би дългогодишният му труд да пропадне в последния момент заради това непредвидено условие. По-скоро би напуснал работа, би захвърлил всичко, би умрял, отколкото да измени на Фермина Даса. За щастие чичо Леон XII не настоя. Когато навърши деветдесет и две години, определи племенника си за свой единствен наследник и се оттегли от компанията.
Шест месеца по-късно по единодушно споразумение на съдружниците Флорентино Ариса бе назначен за председател на управителния съвет и генерален директор. В деня, когато пое поста, след наздравицата с шампанско, старият лъв в оставка помоли за извинение, че ще говори, без да става от виенското си кресло, и произнесе кратка, импровизирана реч, която приличаше по-скоро на елегия. Каза, че животът му започнал и завършвал с две знаменателни събития, изпратени му от провидението. Първото било, че го е носил на ръце Освободителя, когато минал през село Турбако на път за смъртта си. Другото — че можал да намери въпреки всички препятствия, поставени му от съдбата, продължител на своето дело, достоен за предприятието. Накрая, опитвайки се да смекчи драмата, той заключи:
— Единственият провал в живота ми е, че след като пях на толкова много погребения, няма да пея на своето.