Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— И ти.
Той я целуна нежно, после с повече чувство.
— Чаят беше хубав. Какво имаше в него? — попита той и я целуна по шията.
— Само лайка и някои неща, от които да се почувстваш добре и да добиеш сила и издръжливост. Не знам имената на всичките на вашия език.
Тогава той я целуна с повече страст и тя топло му отвърна. Джондалар се подпря на лакът и се взря в нея.
— Айла, имаш ли представа колко си възхитителна?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Винаги, всякога, когато те пожелая, ти си готова за мен. Никога не си се измъквала, нито си ме отблъсквала, макар че колкото повече те имам, толкова повече те желая.
— Че какво чудно има в това аз да те искам колкото и ти мен? Джондалар, ти познаваш моето тяло по-добре от самата мен. Ти ме накара да почувствам Удоволствия, за които не съм подозирала, че съществуват. Защо да не те желая винаги, когато и ти ме искаш?
— Но при повечето жени има моменти, когато те не са в настроение или просто няма удобства за това. Когато откритата степ или мокрият бряг на реката са ледено студени, а топлата постеля е само на няколко крачки. А ти никога не казваш „не“. Никога не казваш „почакай!“.
Тя затвори очи, а когато ги отвори, беше леко намръщена.
— Джондалар, това е плод на възпитанието, което съм получила. Една жена от Клана никога не казва „не“. Когато някой мъж и даде знак където и да се намира с каквото и да се занимава, тя веднага спира, за да задоволи нуждата му. Който и да е мъжът, дори и да го мрази, както аз мразех Брод. Джондалар, ти ми даваш само радост и удоволствие. Приятно ми е когато ме пожелаеш, когато и да е, където и да е. Ако ти ме желаеш, няма неудобно време, в което да не съм готова за теб. Винаги те искам. Аз те обичам.
Ненадейно той я притисна към себе си толкова силно, че дъхът и едва не спря.
— Айла, Айла — прошепна той дрезгаво, с глава заровена във врата и, — мислех, че никога няма да се влюбя. Всеки си намираше жена за партньорка, създаваше огнище и семейство. А аз просто стареех. Дори Тонолан си намери жена по време на Пътуването. Затова останахме при Шарамудоите. Познавал съм много жени. Харесвал съм много от тях, но винаги нещо липсваше. Мислех, че вината е в мен. Мислех, че Майката не ми дава да се влюбя. Смятах, че това е моето наказание.
— Наказание? За какво? — попита Айла.
— За… за нещо, което се случи много отдавна.
Тя не продължи да го разпитва. Това също беше част от нейното възпитание.
15
Някакъв глас го повика, гласът на майка му, но сякаш идеше отдалеч и променливият вятър го прекъсваше. Джондалар си беше у дома, но този дом беше странен, познат и същевременно непознат. Опипа постелята до себе си. Беше празна! Обзет от паника, той се изправи рязко, вече съвсем буден.
Като се огледа, Джондалар позна пещерата на Айла. Завесата на входа се беше откачила в единия си край и плющеше на вятъра. В малката пещера нахлуваха студени въздушни потоци, но през входа и отвора над него струеше слънчева светлина. Той бързо навлече панталоните и туниката си и тогава забеляза край огнището чаша чай, от която се вдигаше пара, а до нея — свежо клонче с обелена кора.
Усмихна се. Как го правеше? — помисли си той. Как винаги успяваше да му приготви горещ чай, който да намери като се събуди? Поне тук, в нейната пещера, това винаги и се удаваше. В Лъвския бивак вечно кипеше някаква дейност и обикновено се хранеха заедно с други хора. Той пиеше сутрешния си чай в Лъвското огнище или в широката обща част, където се готвеше храната, не по-рядко, отколкото в Огнището на Мамута; тогава често към тях се присъединяваше още някой. Там не беше обърнал внимание дали всяка заран намира поставена от нея чаша горещ чай, когато се събужда, но сега, като се замисли за това, осъзна, че е било така. Не беше в природата и да го изтъква. Горещото питие просто го очакваше като многото други неща, които тя правеше за него, без да е необходимо да я моли.
Взе чашата и отпи. В питието имаше джоджен — тя знаеше, че той го обича сутрин — също и лайка и още нещо, което не можа да определи. Чаят имаше червеникав оттенък, може би шипки?
„Колко лесно е да се върнеш към старите си навици“ — помисли си той. Винаги му беше забавно да отгатва какво има в сутрешния и чай. Взе вейката и дъвчейки единия и край, излезе навън. Използва сдъвкания край, за да почисти зъбите си. Изплакна устата си с глътка чай и отиде на края на площадката, за да пусне една вода. Метна клончето и изплю чая, сетне застана на ръба и замислено се загледа в парата, която се издигаше от дъгообразната му струя.
Вятърът не беше силен и сутрешното слънце, отразяващо се в светлите скали, създаваше усещане за топлина. Прекоси неравната повърхност, стигна до изпъкналия връх и погледна надолу към рекичката. По ръбовете и имаше наченки на лед, но тя все още течеше бързо в участъка на острия завой, който я отклоняваше от нормалната и посока на юг и я караше да се движи на изток в продължение на няколко мили, преди да възстанови първоначалното си направление. Край реката вляво от него се простираше спокойната долина и той забеляза Уини и Рейсър, които пасяха наблизо. Вдясно от него, в горния край на реката, гледката бе съвсем различна. Оттатък грамадата от кости, в основата на стената и каменистия плаж се събираха високи скалисти стени и рекичката течеше в дъното на дълбок пролом. Спомни си, че веднъж бе плувал срещу течението, за да види докъде ще може да стигне и се бе добрал до един бурен водопад.