Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Дълъг живот и приятни нощи — рече му Роланд. — Вече няма да си мислиш за пиленцата.
Брадатото лице на писателя изведнъж се озари от повея на сърцераздирателна надежда.
— Наистина ли?
— Да. И нека отново се срещнем по пътя, преди да се озовем на полянката в края му. — С тези думи Стрелеца се завъртя и напусна къщата на Стивън Кинг.
Еди хвърли още един поглед към високия прегърбен мъж, облегнал неголемия си задник на кухненския плот. „Следващия път, когато те видя, Стиви — помисли си той, — ако се видим — брадата ти ще е доста по-бяла, лицето ти ще е набраздено от бръчките…, а аз ще продължавам да съм все така млад. Как е кръвното ти налягане, сай? Ще ти създава ли проблеми през следващите двайсет и две години? Надявам се, че не. Ами сърцето ти? Как сте с рака в семейството — пълзи ли в телата ви и ако е така, на каква дълбочина?“
Естествено, нямаше време за нито един от тези въпроси. Или за който и да е друг. Съвсем скоро писателят щеше да се събуди и да продължи живота си от точката, в която се бяха появили те. Еди последва своя дин в късния следобед и затвори вратата зад себе си. Започваше да си мисли, че когато ка го бе изпратила тук вместо в Ню Йорк, в крайна сметка е знаела какво прави.
ДВАНАЙСЕТ
Младият стрелец спря до лявата врата на форда на Джон Кълъм и погледна към Роланд, който се намираше от другата страна на автомобила.
— Видя ли онова нещо около него? Онази черна мъгла?
— Тоданата ли? Да. Благодари се на баща си, че още е едва забележима.
— Какво е тодана? Звучи ми като тодаш.
Стрелеца кимна.
— Просто разновидност на думата. Означава „чувал на смъртта“. Той е белязан.
— Господи! — отрони Еди. — Още е смътна, както ти казах. — Ала е там.
Роланд отвори вратата.
— Нищо не можем да сторим. Ка белязва часа на всеки мъж и жена. Да тръгваме, Еди.
Ала ето, че сега, когато най-накрая отново бяха готови да потеглят, младият стрелец се колебаеше. Терзаеше го чувството, че не са си свършили докрай работата със сай Кинг. Пък и мразеше мисълта за тази черна аура.
— Ами „Търтълбек Лейн“ и пришълците? Смятах да го попитам за…
— И сами ще го намерим.
— Сигурен ли си? Защото наистина трябва да отидем там.
— И аз мисля така. Хайде, Еди. Още много работа ни чака.
ТРИНАЙСЕТ
Отблясъците от задните светлини на форда тъкмо бяха изчезнали от алеята, когато Стивън Кинг отвори очи. Първото нещо, което направи, беше да погледне към часовника. Почти четири. Трябваше да е тръгнал към Джо преди десетина минути, ала дрямката му се беше отразила добре. Чувстваше се прекрасно. Освежен. Пречистен по някакъв странен начин. „Ако всяка дрямка имаше такъв ефект, трябваше да се прокара национален закон за следобедния сън“ — помисли си писателят.
Това добре, ала Бети Джоунс щеше да се притесни, ако не видеше черокито му да завива в училищния двор към четири и половина. Кинг се протегна към телефона да и се обади, когато погледът му попадна на един бележник на рафта под него. Над всеки лист пишеше „ЗА ВСИЧКИ САМОХВАЛКОВЦИ“ — подарък от една от балдъзите му.
С пребледняло лице писателят се пресегна към бележника и химикалката до него. Наведе се и написа:
„Дад — а — чум, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“
Спря за момент, загледан втренчено в това странно изречение, сетне продължи:
„Дад — а — чун, дад — а — чен, виж го, Джейк! Ключът е червен!“ Отново се замисли и пак прописа:
„Дад — а чум, дад — а — муч, дайте на момчето пластмасов ключ.“
Погледна към това, което бе написал, с дълбока привързаност. Почти любов. Боже всемогъщи, чувстваше се прекрасно! Тези изречения не означаваха нищо, ала ето, че изписването им го бе дарило с такова дълбоко удовлетворение, което граничеше с екстаза. Кинг откъсна листчето. Смачка го на топка. Изяде го.
То заседна за момент в гърлото му, ала после — хлъц! — и слезе надолу. Браво! Той взе (дад — а — чий) ключа за джипа от дървената дъска за ключове (която имаше формата на ключ) и се затътри навън. Щеше да вземе Джо, после щяха да дойдат тук, да си опаковат нещата и да се отбият да хапнат в „Мики Ключа“ в Саут Парис. Поправка, „Мики Клюна“. Имаше чувството, че сам може да изяде две от стограмовите им пържоли плюс пържени картофки, естествено. Мамка му, колко добре се чувстваше само!
Когато стигна до Канзас Роуд и зави към града, включи радиото и попадна на „Макойс“, които пееха „Дръж се, скъпа“ — страхотно парче. Той се отнесе нанякъде, както правеше почти всеки път, докато слушаше някоя готина песен, и се замисли за героите от онази стара история, „Тъмната кула“. Не че бяха останали много, де — доколкото си спомняше, бе избил повечето от тях, включително и хлапето. Навярно защото не знаеше какво друго да направи с него. По принцип това беше основната причина, поради която писателите убиваха героите си — защото не знаеха какво друго да направят с тях. Как се казваше това момче — Джак? Не, това беше обладаният татко в „Сиянието“. Хлапето от „Тъмната кула“ се наричаше Джейк. Чудесен избор на име за история с привкус на уестърн от типа на тези на Уейн Д. Овърхолсър или Рей Хоган. Дали бе възможно Джейк да се върне в историята, може би като призрак? Естествено, че можеше. Хубавото на свръхестествените разкази, замисли се Кинг, беше, че никой не трябваше да умира наистина. Понякога те се завръщаха, също като онзи тип Барнабас от „Тъмни сенки“. Барнабас Колинс бе вампир.