Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Когато се върнеш към нея, ще започнеш с това как изгубих пръстите си. Спомняш ли си?
— Чудовищните ракообразни — отвърна домакинът им. — Те ти ги отхапаха.
— И откъде знаеш това?
Кинг се усмихна и подсвирна тихичко:
— Вятърът вее.
— Ган носеше света, ала го захвърли — рече Стрелеца. — Това ли искаше да кажеш?
— Да, и светът щеше да се сгромоляса в бездната, ако не беше голямата костенурка. И вместо да пропадне, светът се приземи на гърба и.
— Така знаем и ние, казваме ти благодаря, сай. Ще започнеш с това как чудовищните омари отхапаха пръстите ми.
— Дад — а — чум, дад — а — джъсти, проклетите омари отхапаха твоите пръсти — каза писателят и се засмя.
— Да.
— Щеше да ми спестиш много главоболия, ако беше умрял, Роланд от Гилеад.
— Зная. Както и на Еди, и на другите си приятели. — Някакво призрачно подобие на усмивка докосна ъгълчетата на устните на Роланд. — После, след омарите…
— Идва Еди, идва Еди — прекъсна го Кинг и махна отнесено с ръка, сякаш искаше да каже, че знае всичко това и че Стрелеца не бива да му губи времето. — Затворникът, Смъртта, Господарката на сенките. Хора от сол и въже13.
— Той се усмихна. Така го казва синът ми Джо. Кога?
Роланд примигна изненадано.
— Кога, кога, кога? — Кинг вдигна ръка и Еди видя как тостерът, миксерът и съдомиялната машина, пълна с чинии, се издигнаха във въздуха и се зареяха под слънчевите лъчи.
— Питаш ме кога ще започнеш отново?
— Да, да, да! — Един нож се надигна от левитиращата съдомиялна машина и прелетя чак до другия край на помещението, където се заби в стената. Докато вибрираше там, уредите се върнаха обратно по местата си. Роланд рече:
— Песента на Костенурката, ревът на Мечока. Матурин от романите на Патрик О’Брайън. Шардик от романа на Ричард Адамс.
— Да. Щом казваш така.
— Пазителите на Лъча.
— Да.
— На моя Лъч.
Роланд го изгледа изпитателно.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Тогава така да бъде. Когато чуеш песента на Костенурката или рева на Мечока, значи трябва да започнеш отново.
— Когато отворя окото си към твоя свят, той ме съзира. — Кратка пауза. — То ме съзира.
— Зная. Ще се опитаме да те защитим, както възнамеряваме да опазим и розата. Писателят се усмихна.
— Обичам розата.
— Виждал ли си я? — попита Еди.
— Всъщност да, в Ню Йорк. Нагоре по улицата от хотел „Плаза“ към Обединените нации. Беше до някаква закусвалня. „Том и Джери“. От задната и страна. Сега се намира в запустелия парцел, където се издигаше закусвалнята.
— Ще разказваш нашата история, докато се измориш — рече му Роланд. — Когато усетиш, че не можеш да разказваш повече, когато песента на Костенурката и ревът на Мечока започнат да заглъхват в ушите ти, тогава ще се отдадеш на почивка. И когато си в състояние отново да започнеш, отново ще започнеш да разказваш. Ти… — Роланд?
— Сай Кинг?
— Ще сторя, каквото ми заръча. Ще се ослушвам за песента на Костенурката и всеки път, когато я чуя, ще продължавам с историята. Ако съм жив. Ала вие също ще трябва да се ослушвате. За нейната песен.
— Чия?
— Песента на Сузана. Бебето ще я убие, ако не сте бързи. А и ушите ви трябва да са наострени.
Еди погледна обезпокоено към Роланд. Неговият дин му кимна. Беше време да тръгват.
— Чуй ме добре, сай Кинг. Срещата ни в Бриджтън беше добра, ала сега трябва да те оставим.
— Добре — каза Кинг с такова непресторено облекчение, че Еди за малко да се засмее.
— Ще останеш тук, където си сега, още десет минути. Разбра ли ме?
— Да.
— После ще се събудиш. Ще се чувстваш много добре. Няма да си спомняш, че сме били тук — единствено в най-съкровените дълбини на сърцето си ще знаеш това.
— В калните ями.
— В калните ями, да. На повърхността ще си мислиш, че си дремнал мъничко. Една чудесна, освежаваща дрямка. Ще прибереш сина си и ще отидеш там, където трябва да отидеш. Ще се чувстваш прекрасно. Ще продължиш да живееш както преди. Ще напишеш много нови истории, ала всяка от тях в една или друга степен ще се отнася за тази история. Разбираш ли?
— Да — отвърна Кинг и прозвуча почти като Роланд, когато Стрелеца бе изтощен и скапан. Еди усети как кожата на гърба му настръхва отново. — Защото онова, което е видяно, не може да не бъде съзряно. Което се знае, не може да стане неведомо. — Писателят млъкна за момент. — Освен в смъртта, може би.
— Да, навярно. Всеки път, когато чуеш песента на Костенурката — ако я възприемаш по този начин, разбира се — ще подхващаш отново нашата история. Единствената истинска история, която трябва да разкажеш. А ние ще направим всичко възможно, за да те защитим.
13
Английският израз буквално гласи „касапинът, хлебарят и майсторът на свещи“. — Б. пр.