Реката на синия огън

Нещо щракна и се чу тихо свирукане откъм малката подземна стаичка. В сумрака просветна слаба светлинка, някакъв блуждаещ правоъгълник, който се оказа стенен екран в рамка от полирана тръба с циферблати и измерителни уреди по долната й страна. Няколко секунди не се случи нищо, след което в центъра на екрана започна да се оформя някакъв тъмен, цилиндричен силует.

— Здравей, Мармаладче — обърна се той към Плашилото.

Емили изпищя.

Главата на екрана бе от сив, матовопроблясващ метал и напомняше грубо бутало с мъничка цепка за уста без очи. Рени неволно отстъпи назад от отвращение.

— Какво искаш, Тенекиен човек? — Преднамерената досада в гласа на Плашилото не можа да прикрие напълно нервните нотки. — Отказа ли се от малките си прашни дяволчета? Все ми е тая, ако продължиш да ги мяташ насреща ми. Ям ги като бонбони.

— Изключително се гордея с тези торнадо, за които споменаваш. — Гласът на металното нещо жужеше като електрическа самобръсначка. — И трябва да признаеш, че действат деморализиращо върху твоите любимци от месо. Но ти се обаждам по друг повод. Ето, нека ти го покажа — супер е.

Ироничният му нечовешки глас прозвуча заповедно:

— Тиктаци, я потанцувайте!

И шестте механични човеци се запрепъваха в някакъв ужасяващ слонски танц, заприличвайки още повече на счупени играчки.

— Засякох и си присвоих твоята честота, скъпи ми стари приятелю.

Докато Тенекиения човек се смееше със стържещия си смях, вратичката на устата му се плъзна няколко пъти нагоре-надолу.

— Сигурно си предполагал — продължи той, — че е само въпрос на време — в края на краищата тиктаците бяха предназначени за мен. Тъй че, чичо Кривчо, боя се, че сме на точка „край на играта“, което вие, играчите, отлично знаете какво означава. — Последва нов стържещ кикот. — Сигурен съм, че предпочиташ да ти спестя излияния от сорта на „сега зависиш от моята благосклонност“. Тиктаци, избийте ги всички. До един.

Тиктаците прекъснаха моментално своя танц и пристъпиха към центъра на стаята с вдигнати като чукове ръце; Емили не помръдна, застинала в безмълвно очакване като примирен роб; Рени я сграбчи и я повлече към стената. Тенекиения човек завъртя безоката си глава, проследявайки движението им.

— Тиктаци, чакайте — изкомандва той. — А какви са тези, Плашило? Имам предвид очарователните ти гости.

— Не е твоя работа, бронирана главо — изхриптя Плашилото. — Продължавай с игричките си.

Рени се загледа в опулените идиотски лица на механичните човеци и се запита дали би могла да се промъкне покрай тях, но й бе трудно да прецени шансовете за успешно бягство, тъй като дъното на стаята тънеше в мрак. Дали все още бе отворено мястото, откъдето пристигнаха тук? А и какво да прави с Емили? Дали да мъкне девойката със себе си, или да я остави тук, разчитайки, че е сим? Би ли си го позволила дори да бе сигурна в това? Мъченията, които се използваха в тези сим-светове, бяха твърде реални — имаше ли право да осъди дори една кукла на страдания и смърт?