Молитвената песен

— Има ли някой, който би могъл да ми каже нещо повече за нея?

Търговецът не отговори.

— Например траперът, който беше онази вечер тук?

— Джефт? — Търговецът замълча. — Може би. Бил е на много места.

— Как мога да го намеря? — не преставаше тя, чувствайки се все по-неловко от необщителността на мъжа.

Търговецът сключи вежди. Чудеше се какво да й отговори. Накрая я погледна право в очите:

— Няма да му сториш нищо зло, нали, момиче?

Брин го изгледа тъжно и поклати отрицателно глава:

— Не, нямам никакви лоши намерения.

Търговецът я изучава известно време, после извърна поглед:

— Той ми е приятел, разбираш ли? — Посочи с ръка към Чард Раш. — Установил се е на няколко мили надолу по реката, на южния бряг.

Брин кимна. Обърна се, канейки се да си тръгва. После спря:

— Аз съм си същата, каквато бях първата вечер, когато ми помогна — каза тя тихо.

Кожените ботуши се затътриха по дървените греди на верандата.

— Може би на мен не ми изглежда точно така — чу тя отговора му.

Брин сви устни:

— Знаеш ли, не трябва да се страхуваш от мен. Наистина не трябва.

Търговецът спря и погледна в краката си:

— Аз не се страхувам — отвърна той тихо.

Тя постоя още малко и напразно се мъчеше да измисли какво още да каже. После се обърна и си тръгна. Следващата сутрин, малко след зазоряване, Брин и Роун напуснаха търговския център „Рукър лайн“ и се отправиха на изток. Натоварени с храна, одеала и с лъка, който търговецът им даде, те се сбогуваха с него и изчезнаха между дърветата.

Денят беше светъл и топъл. Въздухът трептеше от звуците на живота в гората, наситен с мириса на вехнещи листа. От далечните планини Волфкстааг на запад духаше лек вятър, листата се откъсваха от дърветата, понасяха се на изток бавно и се завъртаха плавно, преди да паднат на земята. Пред тях се разстилаха леко наклонени възвишения и долини. Катерички се разбягваха при шума от приближаващите им стъпки и прекъсваха подготовката си за зимата, която в този ден изглеждаше така далечна.

В средата на сутринта девойката от Вейл и планинецът спряха за малко да починат и седнаха на кух и прояден от червеи пън. Пред тях, на не повече от дванадесетина ярда, Чард Раш течеше на изток към дълбоките гори на Анар.

— Все още не мога да повярвам, че той наистина си отиде — каза Роун, загледан във водите на реката.

Брин много добре знаеше кого имаше младежът предвид.

— И аз — призна тихо тя. Понякога си мисля, че в действителност той изобщо не си е отишъл, че това, което видях, всъщност не се е случило, че ако имам малко повече търпение, той ще се върне, както винаги го е правил.