20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Господин д’Армепж, който стоеше до вратата, забеляза колебанието му.
— Господин монах — каза той, — дали е сега палач или бивш, все пак той е човек. Направете му последната услуга, която той иска от вас, и вашето дело ще бъде толкова по-достойно за похвала.
Монахът не отговори нищо; той продължи мълчаливо към стаята, където двамата слуги бяха сложили вече умиращия на един креват.
Като видяха, че божият служител се приближава до възглавницата на ранения, двамата слуги излязоха и затвориха вратата след себе си.
Д’Армепж и Оливен ги чакаха. Четиримата се качиха на конете и тръгнаха в тръс по пътя, в края на който бяха вече изчезнали Раул и другарят му.
В минутата, когато възпитателят и свитата му изчезваха също в далечината, един нов пътник се спря пред странноприемницата.
— Какво желае господинът? — попита съдържателят, още бледен и треперещ от току-що направеното
откритие.
Пътникът направи знак, като че пие, а след това слезе от коня, посочи го и направи знак, като че търка.
— Ах, дявол да го вземе! — си каза съдържателят. — Изглежда, че тоя е ням. А къде искате да пиете? — попита той.
— Тук — рече пътникът и показа една маса. „Излъгах се — помисли си съдържателят, — той не е съвсем ням.“
Той се поклони, отиде за бутилка вино и сухари и ги постави пред мълчаливия посетител.
— Господинът не желае ли друго нещо? — попита той.
— Да — отговори пътникът.
— Какво желае господинът?
— Да узная дали е минавал един млад благородник на петнадесет години, на дорест кон и придружен от слуга.
— Виконт дьо Бражелон? — попита съдържателят.
— Именно.
— Тогава вие сте господин Гримо? Пътникът кимна утвърдително.
— Е, добре, вашият млад господар беше тук само
преди четвърт час — каза съдържателят. — Той ще вечеря в Мазенгарб, а ще пренощува в Камбрен.
— Колко е оттук до Мазенгарб?
— Две левги и половина.
— Благодаря.
Уверен, че ще види младия си господар преди края на деня, Гримо сякаш се успокои, изтри челото си, наля си чаша вино и го изпи мълчаливо.
Той остави чашата на масата и се готвеше да я напълни отново, когато се чу ужасен вик от стаята, в която бяха монахът и умиращият.
Гримо скочи.
— Какво е това? — попита той. — Откъде идва тоя вик?
— От стаята на ранения — отговори съдържателят.
— Какъв ранен? — запита Гримо.
— Бившият бетюнски палач е бил ранен смъртоносно от испанските разбойници. Донесоха го тук и сега той се изповяда пред един августински монах: изглежда, че страда много.
— Бившият бетюнски палач? — промърмори Гримо, като си спомни миналото. — Един мъж на петдесет и пет-шестдесет години, висок, силен, мургав, с черна коса и брада?
— Същият, само че брадата му се е прошарила, а косата му е съвсем побеляла. Познавате ли го? — по-пита съдържателят.
— Видях го веднъж — отвърна Гримо и лицето му се помрачи при тоя спомен.
Жената дотича, цяла разтреперана.
— Чу ли? — запита тя мъжа си.
— Да — отговори съдържателят, като гледаше с безпокойство към вратата.
В тоя миг се чу втори вик, не толкова силен, но последван от дълго, провлачено изохкване. Тримата се изгледаха изтръпнали.
— Трябва да видим какво става там — каза Гримо.
— Като че ли душат някого — забеляза съдържателят.
— Исусе Христе! — извика жената и се прекръсти.
Гримо говореше малко, но както се знаеше, вършеше много. Той се спусна към вратата и я блъсна силно, но тя беше затворена отвътре с мандалото.
— Отворете! — извика съдържателят. — Отворете, господин монах, отворете веднага!
Никой не отговори.
— Отворете или ще изкъртя вратата! — викна
Гримо.
Същото мълчание.
Гримо погледна около себе си и видя п ъгъла един железен лост, който случайно се намираше там; той се спусна към него и преди да успее съдържателят да му попречи, изкърти вратата.
Стаята беше заляна с кръв, която се прецеждаше през дюшека. Раненият вече не говореше, а само хъркаше. Монахът беше изчезнал.
— Монахът? — се провикна съдържателят. — Къде
е монахът?
Гримо се спусна към отворения прозорец, който гледаше към двора.
— Сигурно е избягал от тука — извика той.
— Мислите ли? — каза уплашеният съдържател. — Момче, виж дали мулето на монаха е в конюшнята.
— Мулето го няма! — извика момчето, на което беше дадена тая заповед.
Гримо се намръщи; съдържателят скръсти ръце и загледа недоверчиво около себе си. А жената не посмя да влезе в стаята и стоеше уплашена на прага.
Гримо се приближи до ранения и се вгледа в грубите му резки черти на лицето, което възкресяваше в паметта му толкова ужасен спомен.