20 години по-късно

— Много ли страдате? — попита монахът.

— Да, но повече душевно, отколкото телесно.

— Ние ще спасим душата ви — каза младият човек. — Но наистина ли сте бетюнският палач, както ми казаха тия хора?

— Тоест бях — бързо отвърна раненият, сякаш се страхуваше да не би името палач да го лиши от последната помощ, която търсеше, — но сега вече не съм. Преди петнадесет години предадох тая длъжност на друг. Присъствувам още на смъртните наказания, но самият аз не лишавам от живот, не!

— Значи се ужасявате от вашето занятие? Палачът въздъхна дълбоко.

— Докато лишавах от живот в името на закона и на правосъдието — каза той, — занятието ми не ми пречеше да спя спокойно, закрилян от правосъдието и закона. Но от оная ужасна нощ, когато послужих за оръдие на лично отмъщение и когато с омраза вдигнах меча над едно божие създание, от тоя ден … Палачът се спря и поклати отчаяно глава.

— Говорете — рече монахът и седна на леглото при краката на ранения: разказът, началото на който беше толкова чудно, започна да го интересува.

— О! — извика умиращият с всичката сила на дълго потискано и най-после избило навън страдание. — О, аз се опитвах да задуша угризенията си с двадесет години добри дела; премахвах вроденото зверство у ония, които проливат кръв; при всички случаи рискувах живота си, за да спася живота на хора, които се намираха в опасност; запазих за земята човешки създания в замяна на живота, който й бях отнел. Това не е всичко; парите, които спечелих при упражняването на занаята си, раздадох на бедните; станах постоянен посетител на черквите; хората, които бягаха от мене, свикнаха да ме виждат. Всички ми простиха, дори някои ме обикнаха; но мисля, че бог не ми е простил, защото споменът за това наказание ме преследва непрекъснато и всяка нощ пред мен сякаш изниква сянката на тая жена.

— Жена? Значи вие сте убили жена? — извика монахът.

— И вие също! — извика палачът. — И вие употребихте тая дума, която кънти в ушите ми: убил! Значи съм убил, а не съм наказал! Значи съм убиец, а не палач!

Той изпъшка и затвори очи.

Монахът се уплаши навярно да не би той да умре, без да каже нищо повече, защото побърза да прибави:

— Продължавайте, не зная нищо, и когато свършите разказа си, бог и аз ще бъдем съдии.

— О, отче — продължи палачът, без да отваря очи, сякаш се боеше да не види нещо страшно, — ужасът, които не можах никога да надвия, се удвоява особено когато се мръкне и преминавам река. Тогава ми се струва, че ръката ми натежава, като че ли държи още Меча; че водата става кървавочервена и че всички звуци на природата — шепотът на дърветата, шумът на вятъра, плясъкът на вълните — се сливат в един плачеш, отчаян, страшен глас, който ми вика: „Да се изпълни божието правосъдие!“

— Бълнуване! — промърмори монахът и поклати глава.

Палачът отвори отново очи, направи усилие, за да се обърне към младия човек, и го сграбчи за ръката.

— Бълнуване — повтори той, — бълнуване, казвате вие? О, не, защото това беше вечер, защото аз хвърлих тялото й в реката, защото думите, които повтаря съвестта ми, тия думи ги изрекох аз в гордостта си: след като бях инструмент на човешкото правосъдие, аз си въобразих, че съм станал инструмент на божието правосъдие.