Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Когато се целуваме, ме напушва смях и усещам как устните му се разтварят в усмивка. Не затварям очи, за да виждам как той затваря очи.
Когато вървим по улицата, той ме прегръща през раменете и се притискаме толкова силно, че приятелите ни мрънкат: забавяли сме движението.
Казвам ви истината, защото благодарение на него вече имам много приятели!
Вчера си бях метнала пуловер на раменете, той ме прегърна и разбрах, че пуловера го няма, но много късно... Беше на Ортанс, ще се разбеснее ужасно! Дреме ми.
Вчера той заяви „Зое Кортес ми е гадже“ със страхотно сериозен вид, после ме прегърна много силно и ми се стори, че умирам и излитам на небето.
Когато се целуваме, вървейки, губим равновесие, може да съчиним песен на тази тема. Той ми се подиграва, защото се изчервявам. Казва, че съм единственото момиче, което се изчервява и същевременно не спира да крачи.
Вчера ми се прииска да го целуна изведнъж ей така, насред изречението, сякаш ме беше ужилила пчела. Той се разсмя, когато го целунах, и понеже се засегнах, ми каза гальовно: „Направих го, защото ми стана приятно“, и на мен ми се прииска да го целувам още повече.
Непрекъснато искам да ме прегръща. Нямам желание да се любим, искам само да сме заедно. Впрочем не сме се любили. Не говорим за това. Притискаме се много силно. И политаме.
За мен е достатъчно да съм в обятията му. Мога да остана така с часове. Затваряме очи и излитаме. Казваме си „утре отиваме в Рим, в неделя в Неапол“. Той изпитва слабост към Италия. Подиграва ми се, защото му казвам, че последната ми любов беше Мариус от „Клетниците“. Той предпочита русите киноактриси. Според него аз съм почти руса. На някои места косата ми е по-светла и когато светлината пада под определен ъгъл, може да се каже, че съм блондинка. Звучи тъпо, но най-хубаво е, когато си казваме довиждане. Все едно усещам, че нещо ще изхвръкне от мен, толкова съм щастлива. Нещо, което ще се пръсне и ще ме покаже на целия свят такава, каквато съм отвътре.
Сега усмивка цъфти на устните ми и в главата ми звучи лека музика. В същото време имам чувството за нереалност, че всичко е наужким. Намислих си желание да ме обича все така утре сутрин и на следващата сутрин, защото постоянно се опасявам това да не свърши.
Нищо не съм казала на майка ми. Убийствено е да си го помисля. Чудя се дали и нейните вътрешности не се взривяват, щом си помисли за Филип. Чудя се дали любовта е същата на различните възрасти...
Жозефин бутна вратата на залата със събраните съкооператори, когато гласуваха за председател на събранието. Беше закъсняла. Шърли й се обади тъкмо когато тръгваше. После беше чакала автобуса, ругаейки се наум, че с парите, които беше спечелила, можеше да си позволи да вземе такси! Парите също бяха нещо, което се учи. Учиш се да ги печелиш и се учиш да ги харчиш. Тя винаги имаше угризения, когато ставаше дума да ги хвърля за дребни облекчения и радости, да си подслади леко живота. Все още смяташе, че се правят разноски само за „важни“ неща: апартамента, колата, образованието на Ортанс, режийните, данъците. Мразеше да ги харчи за ненужни неща. По три пъти проверяваше цената на някое палто и оставяше обратно флакона с парфюм за деветдесет и девет евро.
Обстановката беше като в изпитна зала. Четирийсетина души бяха насядали на столове, пред тях на пригодената поставка имаше някакви разпечатани листове. Тя седна в дъното на залата до кръглолик мъж с щръкнала коса, която не беше успял достатъчно да приглади, проснат на стола, все едно беше шезлонг. Липсваха му само плажното масло и чадърът. Тактуваше си, кръстосал крака, вперил поглед във върха на обувките си. Вероятно бе нарушил ритъма, защото прекъсна, измърмори „майната ти!“, след което поднови тактуването.
- Добър ден - поздрави Жозефин и седна на съседния стол. - Аз съм госпожа Кортес от петия етаж...
- Аз пък съм господин Мерсон, бащата на Пол... и съпругът на госпожа Мерсон - отвърна той и бръчките му се разпънаха във весела усмивка.
- Приятно ми е - отговори Жозефин и се изчерви.
Острият му поглед се стараеше да проникне под дрехите й. Сякаш той се опитваше да разчете каква марката е сутиенът й.
- А има ли господин Кортес - осведоми се той, приведен към нея.
Смутена, Жозефин се престори, че не е чула въпроса.
Синът на госпожа Пинарели вдигна ръка и се самопредложи за председател на събранието.
- Виж ти, дошъл е без мама! Каква смелост! - отбеляза господин Мерсон.
Строга на вид госпожа около петдесетте, седнала пред тях, се обърна и го прониза с поглед. Слаба, почти безплътна, черната й коса беше като каска, рунтавите й вежди с цвят на въглен бяха щръкнали, истинско плашило като онези, които забучваха по нивите да плашат птиците.