Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Мисля, че Кримис, свещеното куче на Сегеста, не беше доведено да участва в боя, а само да вдъхва смелост на воините на града. Може би то се отвърза случайно или беше пуснато по невнимание. Както и да е, скоро старото огромно куче се озова в разгара на битката, наблюдавайки я в пълно недоумение. Виковете и лаят на кучетата го възбуждаха, а миризмата на кръв дразнеше изнеженото му обоняние. Дорией повика кучето при себе си и ето че огромният тлъст пес изведнъж сякаш се успокои, затича се тромаво към спартанеца и започна да го души дружелюбно. След това Кримис вдигна муцуна към лицето на воина и го загледа в очите.
Спартанецът поглади песа по главата и го заговори, обещавайки му, че веднага щом той, Дорией, получи короната на бога куче, ще дари на Кримис още по-красиви девойки за съпруги, отколкото бе получавал по-рано.
Свещеното куче легна в краката му, дишайки тежко, за да отдъхне от краткия бяг. От това място, проснат в краката на Дорией, Кримис започна да наблюдава със сърдит израз блестящите ризници на сегестяните, да мръщи нос, да ръмжи и да показва жълтите си зъби.
Фокейците не видяха нищо необичайно в цялата тази сцена, но юношите от знатните сегестянски родове се развълнуваха извънредно много. Разнесоха се викове на изумление и самият цар се унижи дотолкова, че да подсвирне на Кримис и да го подкани да се върне при него. Той разбираше добре, че щастието и сполуката му зависят от държанието на свещения пес. Последният обаче се преструваше, че не чува, а продължаваше да гледа нежно към Дорией и да облизва обкованите му сандали.
Аз също се наведох и погалих кучето по гърба, за което бях възнаграден с лизване по бузата в знак на благоразположение, но Дорией ми извика да не докосвам новия му приятел — той си беше негово завоевание и аз нямах право да се меся.
Сегестяните се изплашиха до смърт, щом видяха, че простосмъртни се осмеляват да убиват кучетата им. Започнаха да ги зоват обратно, а пазачите им забравиха всяка предпазливост и се разтичаха из полето, опитвайки се да вържат побеснелите животни. В желанието си да не наскърби Кримис Дорией издаде заповед да не се убиват повече четириногите воини, но разбунтувалите се жители на Ерикс не го послушаха.
Дорией заговори на свещеното куче и му нареди да охранява надгробния камък на баща му. Всъщност, както споменах по-рано, това бяха останките на някой си Филип от Кротон, а не на родителя на спартанеца, но Дорией явно не желаеше да проумее истината. Кучето положи муцуна на предните си лапи и затвори очи. Тогава Дорией изгледа фокейците и даде знак на Дионисий да удари по щита си в знак на настъпление. Поехме наново към воините на Сегеста и гледах да не оставам дори на крачка по-назад от Дорией. Когато Дионисий от Фокея разбра, че е настъпил решителният миг, той запаса камшика на кръста си, хвана здраво щита и меча си и побърза да заеме мястото си от дясната страна на Дорией.
Дорией и Дионисий не се огледаха встрани. Погледите им бяха устремени единствено напред. Тримата вървяхме рамо до рамо и бързахме все повече и повече, тъй като всеки от нас се страхуваше да не остане по-назад от другите двама. Дорией бе гонен от чувството за собственото си достойнство, от стремежа да докаже, че не напразно е смятан за славен воин. Аз пък бях подтикнат от самолюбие. Спартанецът се страхуваше, че може двамата с Дионисий да го надминем по бързина, ето защо той се втурна напред. Скоро и тримата напредвахме с невероятна бързина. Зад гърбовете ни се чуваха бойните викове на фокейците и тропотът на стотици нозе. Съдейки по грохота на тъпаните, сиканите също не изоставаха, а и въстаниците от Ерикс явно ни следваха.
Оставаха ни около двеста крачки до сблъсъка с хоплитите сегестяни, но тези крачки ми се сториха безкрайно дълги. Трябва да си призная, че се страхувах ужасно, не смеех да вдигна поглед, а гледах върха на сандалите си. От вцепенението ме извади предупредителният вик на Дорией, който ме спаси от летящото към мен копие, тъй че успях да вдигна навреме щита си. Копието се заби в него и аз самият бях леко ранен, но забелязах това чак по-късно. Опитвах се да извадя копието от щита си, когато видях как блесна във въздуха мечът на Дорией също както някога отдавна, когато се биехме рамо до рамо. Той отсече с един замах копието, тъй че успях да вдигна щита си отново и тъкмо навреме, няколко мига преди сблъсъка ни със сегестяните.
Уверен съм, че по време на битка не е възможно да се предвещае изходът й, нито пък начинът, по който ще протече самата тя, тъй като хората, които участват в нея, са прекалено заети със спасението на собствения си живот в много решаващи моменти. Нападнахме тъй стремително, че някои хоплити от първите редове отстъпиха назад, като повлякоха със себе си цели редици — щитовете им бяха плътно препокрити един с друг. Скоро разбихме и втората редица, а фокейците не изоставаха дори и крачка от нас. Започна истинската схватка с мечове — всеки срещу всеки.