Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том каза:
— Татко, спомняш ли си проповедника? Заедно дойдохме.
— И той ли беше в затвора?
— Не, събрахме се по пътя. Той отдавна не е бил тук.
Бащата с достойнство подаде ръка на проповедника.
— Щастлив съм да ви видя в нашия край, сър.
Кейси рече:
— И аз се радвам. Радвам се, че виждам вашия син да се връща в къщи. Много се радвам.
— В къщи ли? — учуди се бащата.
— При близките си — бърже се поправи Кейси. — Нощувахме на старото ви място.
Бащата издаде брадичка и минута-две гледа по пътя. После се обърна към Том.
— Е, как да го направим? — развълнувано заговори той. — Така ли — влизам и казвам: „Дошли са двама души, искат да ги нахраним.“ Или пък ти влизаш сам и заставаш смълчан вътре, докато те видят. Как ще е по-добре? — Лицето му просто сияеше.
— Още повече ще я изплашим — забеляза Том. — Не бива да я плашим.
Две овчарски кученца с хрисим вид дотичаха в двора, но веднага щом усетиха присъствието на непознати хора, се дръпнаха назад, бавно и нерешително махайки с опашки, напрягайки зрение и нюх, очаквайки враждебни действия от страна на чуждите лица. Едно от тях протегна шия, промъкна се до Том и като пое шумно въздух с ноздрите си, подуши краката му, готово всеки миг да побегне. После отстъпи встрани, очаквателно поглеждайки Стария Том. Другото кученце беше по-страхливо. То се огледа около себе си, търсейки нещо, с което би могло да се заеме, без да губи достойнството си, видя една червена кокошка да ситни по двора и се хвърли към нея. Чу се отчаяното кудкудякане на уплашената птица, във въздуха полетяха червени пера и кокошката побягна с всичка сила, размахвайки късите си криле. Кученцето с гордост погледна хората и се изтегна в праха, удряйки доволно с опашка земята.
— Е, да вървим — каза бащата, — да вървим. Нека тя те види. А пък аз искам да видя лицето й, когато те забележи. Да вървим, че ей сега ще ни извика за закуска. Преди малко чух как сложи сланината в тигана.
Той закрачи към къщата из мекия прах.
Тази къща нямаше веранда. Едно стъпало и веднага вратата; до нея лежеше един пън, изсъхнал, нацепил се от дългогодишна употреба. Дървената облицовка на къщата беше напукана, изсушавана години наред от праха. Във въздуха се усещаше миризмата на горящи върбови клони, а като се приближиха до самата врата, тримата мъже подушиха и миризмата на пържено месо, на питки, острата миризма на кафето, врящо в кафеника. Бащата застана на прага, засланяйки с широките си плещи входа. Той каза:
— Майко, двама минувачи питат ще може ли да ги нахраниш с нещо.
Том чу гласа на майка си, паметния за него спокоен, сдържан глас, звучащ дружелюбно и скромно.
— Нека влязат — каза тя. — Ядене има много. Кажи им да си измият ръцете. Питките са готови. Сега ще сваля от огъня и месото. — И откъм печката се разнесе гневното съскане на сланината.
Бащата влезе в кухнята и Том погледна през вратата майка си. Тя сваляше от тигана извилите се по краищата парчета сланина. Пещта на печката бе отворена и в нея се виждаше голям тиган с едри питки. Майката погледна към двора, но слънцето грееше в гърба на Том и тя видя само една тъмна фигура, която се открояваше на ярката слънчева светлина. Майката приветливо извика:
— Влезте. Добре, че днес опекох повечко хляб.
Том стоеше, гледайки в кухнята. Тялото на майка му беше едро, загрубяло от раждане и работа, но не съвсем пълно. Той видя широката й рокля — някога на цветчета на сив фон, но сега цветчетата бяха избелели и от тях бяха останали само светли петънца. Роклята достигаше чак до глезените й и здравите боси крака леко стъпваха по пода. Редките побелели коси бяха събрани на тила в малък кок. Запретнатите до лактите ръкави откриваха здрави, покрити с лунички ръце, китките бяха меки и дребни като на някое пълничко момиченце. Тя гледаше обляния в слънце двор. В израза на лицето й имаше не мекост, а по-скоро спокойна доброжелателност. Кафявите очи сякаш отразяваха цялата скръб, постигаща човека, и преминали през страданието и болката като по стълби, те се бяха издигнали до висшето спокойствие и до свръхчовешкото разбиране. Майката чувствуваше, съзнаваше и приемаше като задължение положението си в семейството: тя беше негова опора, негова твърдина, която никой не можеше да превземе със сила. И тъй като Стария Том и децата чувствуваха страх и скръб само тогава, когато ги чувствуваше майката, тя затвори сърцето си и за скръбта, и за страха. И тъй като те очакваха тя да се радва, когато се случеше нещо радостно, тя свикна да намира повод за весел смях дори там, където друг път би било трудно да го намери. Но спокойствието е по-добро от радостта. То е по-сигурно. И високото и същевременно скромно положение в семейството придаваше на майката достойнство и чиста душевна красота. Ръцете й, лекуващи всички рани, бяха придобили увереност и твърдост; самата тя — помирителка при всички спорове — беше безпристрастна и безпогрешна в своите присъди като богиня. Тя знаеше: стига да се олюлее, и семейството ще приеме това като удар; стига да се поддаде на отчаянието, и семейството ще рухне, ще изгуби желание да живее.