Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— Приключихме ли за днес? — попита го с вдигнати вежди, докато той се свести.
— Все още не умееш да се биеш — промърмори той, докато бършеше кръв от устните си.
— Прехапал си си езика — каза Хелън с равен тон. — Вероятно е добре да си отдъхнеш.
Хелън отиде в своя ъгъл да пийне вода. Видя Клеър, Джейсън, Касандра и Ариадна до един втренчени в нея, докато стояха пред клетката за тренировки по бойни изкуства. Джейсън се раздвижи пръв. Направи две дълги крачки, гъвкаво прескочи металната ограда и се приземи до треперещия си брат.
— Мисля, че е достатъчно, Хектор — каза Джейсън. — Тя няма нужда от повече тренировки.
— Тя не може дори да нанесе юмручен удар! — възрази Хектор, като заваляше думите.
— Не е и нужно — заяви Касандра категорично. — Тя няма нужда да се учи да се бие с юмруци или да държи меч, или да стреля с лък, за да се защити. Вече е десет пъти по-смъртоносна от теб, Хектор, а ако продължаваш с опитите да намериш начин да я победиш, ще си докараш мозъчна смърт. Край на тези сеанси.
Касандра се изправи и излезе от доджото.
— Тя все още е уязвима! — извика Хектор след нейната отдалечаваща се фигура. — Има милион начини да я надвиеш, след като намериш начин да избегнеш мълниите й!
— Достатъчно, Хектор — каза кротко Джейсън. — Касандра е права. Открий уязвимите й места и я обучи как да се справи с тях, но с тренировките в доджото е свършено. Тя няма никакво основание да се страхува от близък бой.
— Значи без повече наглеждане? — попита Хелън, като вдигна очи от празната си бутилка за вода. Хлапетата Делос се спогледаха, свивайки рамене.
— Предполагам, че няма нужда — заключи най-сетне Хектор. — Поне докато Касандра не прозре заплаха. Тогава, не ме интересува колко смъртно опасна си, един от нас отново ще бъде с теб през цялото време.
— Мога ли да си отида дотогава? — попита Хелън, като погледна Хектор и вежливо зачака разрешение. Той кимна. Тя му се поклони, а после скочи във въздуха.
— Чакай, Лени! — извика Клеър нагоре към нея. — Щяхме да ти организираме парти! Кейт ти приготви торта!
Хелън погледна Клеър, видя колко беше разтревожена, но не можеше да направи каквото искаше тя. Не можеше да се преструва на весела. Не и в продължение на няколко часа, докато всички й организираха празненство, не и за половин час, за да им позволи поне да изпеят „Честит рожден ден“ и да похапнат торта, и дори не и за петте минути, които щяха да са й нужни да обясни на Клеър, защо не можеше да направи никое от тези неща.
— Обичам те — извика тя на най-добрата си приятелка, преди да отлети. Стори й се, че чу Джейсън да казва нещо от рода на: „Лукас е същият“, докато отваряше вратата и излиташе навън, но може би й се беше счуло.
Нямаше определена цел или ограничение във времето — знаеше единствено, че не й беше позволено да напуска пределите на острова. Беше дала честната си дума на Лукас, и нямаше да я наруши сега. Хелън така отчаяно се нуждаеше обещанията им да са верни, че не беше готова да наруши никое от тях — нито дори точно онова, което можеше да й донесе някаква утеха. Може би никога нямаше да успее да стигне до Патагония с Лукас, но най-малкото, което можеше да направи, за да запази доверието помежду им, беше да не прелита през океана, докато той не й кажеше, че е безопасно.
Можеше обаче да отиде точно до ръба. През изтеклата седмица избягваше Грейт Пойнт — не защото се тревожеше, че ще рухне и ще заплаче, ако отиде там, а защото се безпокоеше, че няма. Започваше да се изпълва със страх, че вече никога няма да почувства нищо. Че ще стане така безчувствена и безжизнена като някое от онези бледи цветя, които видя в нощното си скитане. Имаше достатъчно здрав разум да се запита защо реагира по този начин, но не и достатъчно яснота, за да открие отговора. Докато не видя Лукас да седи върху фара.
Беше „кацнал“ точно на ръба на тесния перваз, който обикаляше стъкления купол на върха на фара, и гледаше как последните остатъци от деня се изнизват бавно зад хоризонта. Над водата се зараждаше буря, а цветовете на залеза, напомнящи за плодов пунш, сякаш се опитваха да се измъкнат от дъждовните облаци. Кожата му беше обагрена от тази умираща светлина и той беше прекрасен, както винаги.
Тогава Хелън разбра защо беше заприщена като язовирен бент и не лееше сълзи като водопад. Не беше тъжна. Беше разярена.
Когато полетя към него, той я видя и се изправи. Хелън не се приземи върху перваза. Вместо това се понесе плавно над Лукас, показвайки, че владее въздуха. За миг просто се гледаха втренчено, и двамата твърде объркани, за да нарушат мълчанието, като кажат нещо.