Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
Седяха втренчени една в друга няколко мига, докато Хелън се бореше с мислите си. Беше чела „Илиада“ и беше намразила Парис и Елена толкова, колкото ги бе намразил и Лукас. Смяташе ги за егоисти. Толкова големи егоисти, че бяха готови да гледат как един град изгаря до основи, вместо да се разделят. Но дали Хелън Хамилтън беше по-добра с нещо от Елена от Троя, щом не можеше да се откаже от желания мъж, когато това беше нужно?
— Защо никой не ми каза това преди? — избухна Хелън.
— Лукас ни забрани. Каза, че иска малко време и малко лично пространство, и никой не го винеше за това. Връзките са съкровени неща.
— Но на нас не ни е позволено да имаме връзка, нали? — Сълзите се опитваха да се излеят като горещи локвички от очите й. — Не е честно.
— Знам, че не е — каза Ноел, като отметна един кичур от косата на Хелън зад рамото й, за да може да вижда лицето й.
— На никого от нас ли не е позволено да избира? — каза Хелън, като си мислеше за Касандра и онова, което тя трябваше да изстрада. Цялото й тяло лепнеше от нервна пот и започваше да трепери. Как щеше да може да стои далече от Лукас? Не мислеше, че би могла да се застави да направи това — не повече, отколкото можеше да накара едната си ръка да се спаружи и да падне.
— Кастор и аз се опитахме да направим различен избор — каза Ноел тъжно. — Опитахме се да избягаме точно преди Лукас да се роди. Толкова отчаяно искахме да започнем начисто, че дори не му дадохме традиционно име.
— И какво се случи? — попита Хелън, изпълнена с отчаяно желание да накара Ноел да продължи да говори и може би да научи нещо, което да й даде причина да се надява.
— Каквото се случва винаги — каза Ноел с многозначителна усмивка. — Семейство.
Хелън остана да седи неподвижно за миг: не искаше да се изправи, от страх, че това ще сложи край на разговора и оттам — че вече няма да е добре дошла в тази къща. След като беше видяла покорството, с което реагираха всички, знаеше, че каквото кажеше Ноел в кухнята си, беше закон за цялото семейство. Хелън винаги бе смятала, че Ноел е слабата, онази, която се нуждаеше от закрила, но започваше да осъзнава, че Ноел притежаваше сила, която беше изцяло и само нейна. Когато въпросът опреше до това, кой трябва да бъде приет в семейството и на кого да бъде отказано гостоприемство, Ноел имаше последната дума за всички, които живееха под нейния покрив. Дори Лукас нямаше да може да се освободи от това, без да е принуден да изостави цялото си семейство. Ноел бе отказала на Хелън благословията си и това беше краят на всичко.
Хелън успя да се изправи и да се добере до вратата, но когато стигна там, спря за миг.
— Може ли да ти задам още един въпрос? — попита тя импулсивно. Вежливо изчака Ноел да кимне, а след това продължи: — Как щяхте да наречете Лукас?
— Традицията щеше да ни застави да го кръстим на бащата на Кастор, който почина точно преди Лукас да се роди. — Лицето на Ноел беше непроницаемо.
— И какво беше името? — попита Хелън, вече почти досещайки се какво щеше да е името на Лукас, какво би трябвало да е, ако майка му и баща му бяха следвали правилата.
— Парис — отвърна Ноел, неспособна да погледне Хелън в очите.
15.
Ливадата продължаваше нататък и все по-нататък — до безкрайност. Тук растеше само един вид цвете — малко цветче, толкова бледо, че беше почти прозрачно. Около тези цветя не жужаха пчели и никое от тях не се помръдна от мястото си, докато Хелън се докосваше леко до тях. Те бяха безплодни растения, които нямаха ухание, и не поддържаха живот с нектара си. Никога нямаше да дадат плод.
Теренът, из който газеше с усилие, вече не беше хълмист, нито труден. Не беше нито горещо, нито студено, и никакви остри камъни или тръни не порязваха краката й, но въпреки това, мястото беше непоносимо. Нямаше значение дали върви или стои със седмици на едно място, като се взираше в същото потискащо цвете и дишаше същия застоял въздух — резултатът бе същият. Земята, в която бе влязла, беше еднообразна, повтаряща се, безсмислена, и колкото повече стоеше там, толкова повече се вцепеняваше.
Това беше поле на страданието.
Хелън се събуди и не можа да си спомни какъв ден е. Имаше ли значение? — запита се, но след това си спомни, че ако беше събота, нямаше да се наложи да ходи на училище. Това означаваше, че няма да е принудена да се примирява с още от случайните неудобни въпроси, които любопитните момичета все така й задаваха, в опит да определят дали тя и Лукас още са заедно. Клюкарите кръжаха като лешояди, като червяха устни или разкършваха мускули, до един надявайки се да кацнат първи върху единия или другия от труповете.