Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— За да можеш да разпространяваш лъжи за мен, докато ме няма? — отвръща му Фауста.
Двамата вперват очи в Константин, чийто поглед е забит между тях в една точка на стената. Лицето му е сурово като мрамор, безизразно. Цялото помещение — целият свят — зависи от неговото решение.
Сещам се за нещо, което Крисп беше казал за епископите в Никея: Те имат нужда от съдия. Не му беше минало и през ум, че на скамейката на подсъдимите щеше да се озове и той.
Константин взима решение. Леко кимване с глава — само толкова е нужно. Фауста се покланя, макар да не успява да скрие усмивката си. Четирима стражи в бяло заобикалят Крисп и го извеждат от стаята. Той не се съпротивлява.
— Ще изпратя някого — казва Константин, но толкова тихо, че се съмнявам Крисп да е чул.
Помещението бавно се изпразва. Твърде много тела го бяха изпълвали до краен предел прекалено дълго: смърди на пот, дим от маслените лампи и кръв. Но когато Фауста развява поли наблизо, лъх от парфюма й прониква през вонята. Аромат на лилии.
Константинопол — май 337 г.
В Хранилището на архивите лампата бавно догаря. Седя на пода кръстосал крака като шивач, заобиколен от листове. Извадих толкова много, че се простират извън светлината в безкрайния мрак отвъд. Александър добре си е свършил работата. Четох час, може би повече, и не видях и най-малкия намек, че Крисп и Фауста са били в Аквилея или че някога са съществували.
Победен съм. Събирам листовете и ги пъхам обратно в кошниците им, тъпчейки ги като боклук. С труд се изправям на крака. Пристъп на замайване ме кара да се олюлея, залитам, стискайки лампата с все сили. Ако я изпусна, завинаги ще бъда изгубен в мрака. Опитвам се да прикова поглед в някаква далечна точка, но няма в какво. Стелажите се точат в безкрая. Колкото повече се вглеждам, толкова по-нататък се простират.
Имам усещането, че се рея — физическата ми същност разтворена във въздуха. Всичко, което е останало от мен, е душата ми. А може би цялото това помещение е душата ми, моето лично Хранилище на архивите? Аз го обитавам; крача по тъмните му проходи, скубейки спомени от лавиците без оглед на време и пространство. Съзнанието е необикновена страна — много стени, но без разстояния.
Няма защо да лъжа себе си. Не мога да обвинявам Александър за онова, което е сторил с архивите. Правил съм същото със собствената си памет, като съм я редактирал и почиствал. Това не е безболезнено: след всяко изрязване остава дупка, с времето стават толкова много, че накрая съм само силует на човек, изрязан от хартия. Но как иначе бих могъл да живея в мир със себе си?
Протягам ръка и усещам нещо здраво. Една от колоните. Камъкът е студен под дланта ми, усещането ме връща в действителността. Пръстите ми се впиват в колоната, усещам линиите на изсечените в нея римски цифри. XI/Ω. Притискам ръка в острите им ръбове, надявайки се да ми помогнат да дойда на себе си.
Не знам дали ми помогнаха, но ми хрумна една мисъл. Всички кошници имат една и съща сигнатура — XV/Ω — както може да се очаква. Но през онази нощ в двореца, докато преглеждах парчетата в кутията на Александър, бях видял други обозначения.
XII/П Пиша с най-дълбоки съболезнования за смъртта на твоя внук.
Тази мисъл ми поставя цел. Целта ме връща в реалността. Вдигам лампата и бързам надолу по проходите между стелажите, отброявайки колоните, докато не намирам точното място. Бил съм на подобно място и преди. Ала тогава ронещите се артефакти по лавиците не бяха хартии, а човешки трупове.
Гласът на Симеон прониква до мен през хартиените стени. През целия си живот си крачил в мрака.
Вижда се, Александър е идвал тук. Проверявам печатите и изваждам всичко, запечатано с пресен восък. След няколко страници става ясно, че повечето от тези документи са от двора на вдовстващата императрица Елена. Тя така и не се установи в Константинопол; живееше в Рим, докато не почина преди девет години. Константин трябва да е наредил да докарат документите й тук, за да се съхраняват на сигурно място.
Много кошници са били отваряни и много документи са осакатени. Елена безумно обичаше своя най-голям внук и често му пишеше. За разлика от имперската канцелария тя съхраняваше архива си във формата на кодекси, както правят християните. Мога да проследя пътя на Александър из тях по дупките, които си личат като стъпки в снега. Единственият звук в огромното помещение е моето собствено мърморене, докато чета на глас.