Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Изчезнаха, Том, изчезнаха. Нашата служба бе тежка, Том, а те не излязоха издръжливи като мене. Хвана ги ревматизъм, в краката най-вече, и се озоваха в разни кухни и болници; а един от семейството направо си загуби разсъдъка от дългата служба и лошо отнасяне — и тъй му се помрачи мозъкът, че трябваше да го изгорят. Потресаващо нещо, Том.
— Ужасно наистина — рекъл Том Смарт.
Старецът млъкнал за малко, сякаш да превъзмогне обхваналото го вълнение, и после продължил:
— Какво и да е, Том, но аз се отвлякох от главния въпрос. Този висок мъж, Том, е долен авантюрист. Ожени ли се за вдовицата, веднага ще разпродаде всички мебели и ще избяга. И какви ще бъдат последствията? Тя ще бъде изоставена и докарана до разорение, а аз ще дочакам смъртта си — сигурно от настинка — в някой вехтошарски магазин.
— Да, но…
— Не ме прекъсвай — рекъл старият джентълмен, — а за теб, Том, аз имам много различно мнение; защото добре знам, че веднъж настаниш ли се в някоя кръчма, ти в никакъв случай не би я напуснал, докато има още нещо за пиене между нейните стени.
— Много съм ви задължен за доброто ви мнение, сър — рекъл Том Смарт.
— Следователно — продължил старият джентълмен със заповеден тон — ти ще я вземеш за жена, а не другият!
— Но какво ще попречи на другия? — нетърпеливо запитал Том Смарт.
— Едно разкритие — отвърнал старият джентълмен. — Той е вече женен.
— Как да го докажа? — рекъл Том и почти скочил от кревата.
Старият джентълмен смъкнал ръката си от хълбока, посочил към един от дъбовите шкафове и веднага я върнал в предишното положение.
— Той не знае — рекъл старият джентълмен, — че в десния джоб на едни негови панталони, забравени в този шкаф, е оставил писмо, с което го молят да се завърне при своята неутешима съпруга и шестте си — забележи, Том, — шестте си рожби, всичките невръстни дечица.
Докато старият джентълмен тържествено изричал тези думи, чертите на лицето му се замъглявали все повече и повече, а тялото му потъвало в сянка. Очите на Том Смарт се замрежили. Старецът сякаш се слял с креслото, жилетката от дамаска се преобърнала във възглавница, а червените чехли се свили в малки червени сукнени торбички. Огънят постепенно угаснал, а Том Смарт се отпуснал отново върху своята възглавница и тутакси заспал.
Утринта разбудила Том от летаргичния сън, в който бил потънал след изчезването на стареца. Той седнал в леглото и няколко минути напразно се мъчил да си припомни събитията от предишната вечер. Изведнъж те нахлули в главата му. Погледнал креслото; то действително било доста странно, мрачно на вид кресло, но само забележително развита и жива фантазия можела да открие някаква прилика между него и старец.
— Как си, стари приятелю? — рекъл Том; той бил по-смел на дневна светлина — като повечето хора.
Креслото си останало неподвижно и не проговорило ни дума.
— Неприятна заран, а? — рекъл Том.
Не! Креслото не желаело да завърже разговор.
— Кой шкаф ми посочи? Поне туй ми кажи — рекъл Том.
Но дяволският стол, господа, не отронил нито дума.
— Ех, не е чак толкоз трудно да ги отвори човек все пак — рекъл Том, като много бавно се надигнал от кревата. Той отишъл до един от шкафовете. Ключът бил в ключалката. Том го завъртял и отворил крилото. Там наистина имало чифт панталони. Том мушнал ръка в джоба и измъкнал оттам писмото, за което старият джентълмен му разправял.
— Ей, че странно нещо — рекъл Том, като погледнал първо креслото, сетне шкафа, сетне писмото и после отново креслото. — Много странно — рекъл Том. Но тъй като не забелязал нищо, което да намали странността на положението, той си казал, че най-добре ще е да се облече и тутакси да си види сметката с дългия и да сложи край на терзанията.
Том оглеждал стаите по пътя към долния етаж със зоркото око на стопанин, мислейки си, че не е невъзможно и те, и всичко, що е в тях, да стане не след дълго негова собственост. Високият мъж стоял в уютната малка столова с кръстосани отзад ръце, чувствувайки се като у дома си. Той разсеяно се усмихнал на Том Смарт. Случаен наблюдател би могъл да помисли, че е било от желание да покаже белите си зъби; Том обаче си помислил, че било просто от самозабрава, замаяла ума на дългия — ако въобще имал ум в главата си. Том му се изсмял в лицето и повикал съдържателката.
— Добро утро, госпожо — рекъл Том, затваряйки вратата на малкия салон след вдовицата.