Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Добро утро, сър — рекла вдовицата. Какво желаете за закуска, сър?
Том си мислел как да пристъпи към въпроса, затова не отговорил.
— Има много хубава шунка — рекла вдовицата — и чудесно шпековано студено пиле. Да поръчам ли да ви донесат, сър?
Тези думи откъснали Том от неговите размисли. Възхищението му от вдовицата нараствало с всяка нейна дума. Какво внимателно същество! Какви грижи за продоволствието!
— Кой е онзи джентълмен в столовата, госпожо? — запитал Том.
— Името му е Джинкинс, сър — отвърнала вдовицата, като поруменяла леко.
— Много е висок — рекъл Том.
— И много хубав, сър — добавила вдовицата, — а също и истински джентълмен.
— А! — рекъл Том.
— Ще желаете ли нещо друго, сър? — запитала вдовицата, доста озадачена от поведението на Том.
— Да, да — рекъл Том. — Мила госпожо, ще бъдете ли тъй добра да поседнете за миг?
Вдовицата изглеждала доста учудена, но тя седнала и Том също седнал, съвсем близо до нея. Не зная как се случило, господа, всъщност вуйчо ми ми казваше, че Том разправял, че и той не знаел как се е случило — но, така или иначе, ръката на Том се положила върху ръката на вдовицата и останала тъй, докато говорел.
— Мила моя госпожо — захванал Том Смарт — (той винаги се отличавал с умението си да казва любезности), — мила моя госпожо, вие заслужавате най-прекрасния съпруг на земята, действително го заслужавате.
— Боже мой, сър! — рекла вдовицата; не е чудно, че рекла тъй: начинът, по който Том започнал разговора, бил доста необикновен, да не кажа изумителен, имайки пред вид, че Том не бил никога виждал вдовицата до настъпването на предидущата вечер. — Боже мой, сър!
— Презирам ласкателствата, мила госпожо — рекъл Том Смарт, — но вие заслужавате най-превъзходния съпруг на земята и който и да бъде той, ще е човек с късмет. — При тези думи очите на Том неволно се прехвърлили от лицето на вдовицата към околните блага.
Вдовицата изглеждала още по-озадачена и понечила да стане. Том нежно притиснал ръката й, сякаш да я задържи, и тя си останала на мястото. Вдовиците, господа, рядко са свенливи — както често казваше вуйчо ми.
— Уверявам ви, че съм много признателна за доброто ви мнение, сър — рекла пълничката стопанка и се позасмяла. — И ако някога се омъжа отново…
— „Ако“ — рекъл Том Смарт, поглеждайки я много хитро с десния крайчец на лявото си око, — „ако“…
— Е, добре — рекла вдовицата и този път се засмяла истински. — „Когато“ се омъжа за втори път, надявам се съпругът ми да е тъй добър, както вие го описвате.
— Джинкинс ли имате пред вид? — рекъл Том Смарт.
— Боже мой, сър! — възкликнала вдовицата.
— О, не ми разправяйте — рекъл Том. — Аз го зная.
— Сигурна съм, че всеки, който го познава, не знае нищо лошо за него — рекла вдовицата, настръхнала от тайнствения начин, по който говорел Том.
— Хм! — покашлял се Том Смарт.
Вдовицата решила, че е крайно време да се разплаче, затуй извадила кърпичката си и запитала дали Том искал да я обижда: дали смятал за достойно един джентълмен да злослови за друг джентълмен зад гърба му; ако имал да каже нещо, защо не го кажел като мъж на другия мъж, вместо да плаши нея, горката слаба жена, по този начин; и тъй нататък.
— Ще го кажа много скоро и на него — рекъл Том, — но исках вие да чуете най-напред.
— Какво има? — запитала вдовицата, вперила поглед в лицето на Том.
— То ще ви смае — рекъл Том и пъхнал ръка в джоба си.
— Ако е до това, че му трябват пари — рекла вдовицата, — не се безпокойте, аз вече го знам.
— Уф, глупости, това не е нищо — рекъл Том Смарт. — И на мене ми трябват пари. Не е туй.
— Ох, божичко, какво може да бъде? — извикала горката вдовица.
— Не се плашете — рекъл Том Смарт. Той полекичка извадил писмото и го разгънал. — Да не вземете да пищите? — колебливо запитал Том.
— Няма, няма — отвърнала вдовицата, — дайте да го видя.
— Да не вземете да припадате — и тям подобни глупости? — рекъл Том.
— Няма, няма — припряно отвърнала вдовицата.
— Да не вземете да се втурнете при него и да го насолите — рекъл Том, — защото аз ще го сторя вместо вас; вие по-добре си пазете силите.
— Добре, добре — рекла вдовицата, — дайте да го видя.
— Ще го видите — отвърнал Том Смарт; след тези думи той подал писмото на вдовицата.