Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Да, надявам се, надявам се. Но най-добре е да се прибирам у дома! Едва вчера моята сестра ми каза, че тъй съм била свикнала с тъмницата, че съм заприличала на нея и по вид, и по прав. Трябва да е вярно. Вярно трябва да е, като виждам тези неща. Мястото ми е там. Там по-добре се чувствувам. Каква безсърдечност — да стоя тук, когато там съм нужна. Сбогом. Въобще не биваше да излизам!
Развълнуваният начин, по който изрече това, сякаш думите избликнаха от потиснатото й сърце, попречи на Кленъм да скрие сълзите си, докато я слушаше.
— Не го наричайте свой дом, дете мое! — помоли я той. — Винаги ме заболява, като ви чуя да го наричате дом.
— Но това е моят дом! Какво друго бих могла да назова мой дом? Защо да се опитвам да го забравям, макар и за миг?
— Но вие не го забравяте, малка Дорит, вие сте му винаги вярна и предана.
— Дано, дано! Но най-добре за мене е да си стоя все там; много по-добре, много по-синовно, много по-приятно. Моля, не идвайте с мен, оставете ме да си вървя сама. Сбогом, бог да ви благослови. Благодаря ви, благодаря.
Той разбра, че ще е по-добре да уважи молбата й, и не помръдна, докато нежната й фигура бързо се отдалечаваше от него. Когато се стопи от погледа му, той извърна лице към водата и остана така, замислен.
Когато и да бе открила за писмата, тя щеше да бъде угнетена; и все пак нима чак толкова дълбоко и тъй несдържано?
Не.
Когато бе видяла баща си да проси почти открито, когато го бе замолила да не дава на баща й пари, тя наистина беше угнетена, но не както сега. Нещо бе изострило и засилило нейната чувствителност. Дали все пак наистина нямаше някой в безнадеждната, недостижимата далнина? Или пък подозрението бе извикано в ума му от неговата собствена асоциация с бурната река, която се блъскаше под моста, и със същата тази река в по-горното й течение, с неизменния й шепот край носа на ферибота, със спокойния клокот на водата, същите тръстики, същите лилии, все същата сигурност и същия покой?
Той дълго продължи да мисли там за своето бедно дете, за малката Дорит; представяше си я как се прибира в къщи; представяше си я сама в нощта; представяше си я, когато настъпва утрото. И бедното дете, малката Дорит, също си мислеше за него — твърде предано, ах; прекалено предано! — в сянката на тъмничните стени.
Глава XXІІІ
Машинарията се задвижва
Мистър Мийгълс се бе отдал на преговорите с Дениъл Дойс, с които го бе натоварил Кленъм, с такова настървение, че скоро доведе нещата до делово обсъждане и една сутрин в девет часа се появи в дома на Кленъм, за да му докладва.
— Дойс е дълбоко поласкан от доброто ви мнение за него — подхвана разговора той — и има голямо желание лично да проверите сметките на фабриката и основно да вникнете в тях. Той ми предаде ключовете за всичките си книжа и документи — ей ги, подрънкват ми вече в джоба — и единствената му заръка беше: „Нека мистър Кленъм има възможността да бъде на равна нога с мен, като знае всичко, което и аз знам. Ако накрая не излезе нищо, той поне ще уважава моето доверие. Защото не съм ли уверен в това по начало, не би трябвало да имам никакво вземане-даване с него.“ И тъй, както виждате — завърши мистър Мийгълс, — това е то Дениъл Дойс, цял-целеничък.
— Много почтен човек.
— О, да, разбира се. Без съмнение. Странен, но много почтен. Но много странен. А сега ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс развеселен от дън душа от странността на своя приятел, — цялата сутрин прекарах в оня, кой ли го знае какъв беше, двор…
— Дворът на кървящото сърце?
— Цяла сутрин в Двора на кървящото сърце, без да успея да го накарам да заговори по нашата работа.
— Но защо?
— Защо ли, приятелю? Още щом споменах името ви във връзка с работата, и той отказа.
— Отказа именно защото съм аз ли?
— Още щом споменах името ви, Кленъм, и той отсече: „Никога!“ — „Защо така?“ — питам аз. „Не е важно, Мийгълс, никога.“ — „Ама защо никога?“ И ще ми повярвате ли, Кленъм — каза мистър Мийгълс, напушен от смях, — стана ясно, че това „никога“ било защото той и вие, докато сте вървели към Туикнъм, сте повели приятелски разговор, в течение на който той ви бил споменал за намерението си да си вземе съдружник, предполагайки, че вие вече сте се установили и сте пуснали корени, здрави като на катедралата „Свети Павел“. „Поради което, казва, сега мистър Кленъм може да си помисли, ако приема предложението му, че моите искрени думи са били всъщност преднамерена и хитроумна уловка. Което аз не бих понесъл, казва, което гордостта ми не позволява да понеса.“