Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не знам — слиса се от страх дядо Аргирис. — Сами си идват… Клиенти са ми…

— Клиенти ли! Един няма да ти оставя! Утре ще гътна кафенето до основи! Да видим с кого се гаврите! В светите чувства на кого плюете!…

— И наема! Наема! — изтрака с клюн кукумявката. — За толкоз време наема да си прибереш!

Дядо Аргирис каза нещо, прекръсти се и притисна ръка в хилавата си гръд, но не го чух, защото народът вкупом зашумя.

— Виновен е! Виновен е! — изпищя над всички Пазаити. — Казвал съм — дръж кучката на къс синджир, щом ми я даваш за жена…

Полечка разбутах навалицата да изляза. Не исках да слушам повече. И така въобще не разбрах дали народът успокои злощастния годеник, или допълнително му се присмя. Аз нито го жалех, нито се радвах на позора му. Стигаше ми моят. Пробожданията на две игли усещах в оня миг като най-остри и унизителни. Че Зоя бе избягала при Михалис същата нощ. Изпекох му я, мислех с отвращение, раздразних я и топла-топла я оставих да иде при него. Топла-топла — точно тия думички седяха в главата ми като таралеж и бяха събрали всичката ми обида и незадоволена страст. Сякаш ако Зоя бе отишла друг ден при Михалис, по-леко щеше да ми бъде. Но точно след нашите целувки и милувки — не, това коварство ме разсипваше!

А втората игла ми се струваше още по-отровна. Защо Зоя ме викна при себе си, като е смятала да бяга? Такъв въпрос не си бях задавал преди. Приемливо ми изглеждаше да се разделим в тайна среща през нощта, след като тя се жертваше за дядо си, след като подлото изнудване на Пазаити я бе принудило да приеме годежа. Все едно момичето признаваше: „Скъп си ми, Димитраки, но нямам друг избор.“ Съвсем различен отговор обаче се получаваше, щом Зоя драговолно бе пристанала на Михалис. И върху него, разбира се, падаше част от унижението, но повечето оставаше за мен. Убеден бях, че Зоя ме дари с половинчата близост заради моята дълга и безплодна любов. Снизходително ми се отплати! Като на чуждо куче коричка хляб ми подхвърли! И от тая втора награда, от тая просешка милостиня честолюбието ми беше смъртно ранено…

Крачех към дома си с каменни нозе, без да съм решил ще търся ли Михалис за обяснение, ще си вземам ли торбичката да бягам веднага или ще се самоубивам. Не стана нужда да избирам, защото прелъстителят ме чакаше в квартирата.

— Димитраки, ако ще ти олекне, бий ме! — скочи той, преди да кажа „добър ден“. — Хайде удряй! — И подложи лице за юмруците ми.

— Най-лесното си избрал — прокашлях се, така ми се беше свило гърлото. — Няма да се бием. Ама май няма и за какво да говорим.

— Две-три думи само… Но нека идем другаде.

— Добре — съгласих се. — И на мен ми е пресъхнала устата. Знаеш ли, че идвам от провален годеж? Пазаити строши бутилката и въобще не почерпи…

— Сигурно — тръгна да излиза Михалис. — Всичко знам. И как си загубил на табла. Изкарал си Зоица от кожата…

Седнахме в същото кафене, дето молех Пазаити да ми продаде парцела. И на същата маса се случи.