Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Роуз придума Елайза да изпрати една от приказките си в лондонското седалище на списание „Детски приказки“.
— Не искаш ли да ги видиш отпечатани? Тогава ще станат истински истории, а ти — истинска писателка.
— Те вече са си истински истории.
Роуз придоби дяволито изражение.
— Обаче ако ги издадат, ще припечелиш нещичко.
Нейни собствени пари. Това предизвика интереса на Елайза и Роуз го знаеше. До този момент Елайза беше напълно зависима от щедростта на леля си и на вуйчо си, обаче напоследък се питаше как ще финансира пътуванията и приключенията, които й готвеше бъдещето.
— И със сигурност това няма да се хареса на мама — додаде Роуз, стиснала ръце под брадичката и хапейки устни, за да престане да се усмихва. — Една дама Монтраше да си припечелва прехраната!
Както обикновено, реакцията на леля й Аделайн нямаше почти никакво значение за Елайза, но мисълта, че други хора може да прочетат историите й… Откакто Елайза беше открила книжката с приказки във вехтошарското магазинче на госпожа Суиндъл и бе потънала в избелелите й страници, тя бе прозряла силата на хубавите истории. Магическата им способност да лекуват раните на хората.
Ръмежът вече се бе превърнал в лек дъждец и Елайза хукна, притиснала бележника към гърдите си. Влажни треви удряха мократа й пола. Какво ли щеше да каже Роуз, когато Елайза й съобщи, че от детското списание искат да издадат „Подмененото дете“ и бяха поискали да видят още нейни приказки? Елайза се усмихна, тичайки.
Още две седмици, преди Роуз най-сетне да се върне у дома. Елайза направо нямаше търпение. Колко й липсваше братовчедка й! Раздялата бе накарала Елайза да се почувства някак сиротна, много по-слабо свързана с всичко. Роуз се отнасяше доста немарливо към кореспонденцията — имаше едно писмо, написано по време на плаването за Америка, но оттогава нищо, а Елайза нетърпеливо очакваше новини за великия град. Много би искала да го види, но леля й Аделайн беше пределно ясна.
— Своите шансове съсипвай колкото си искаш — беше й казала тя една вечер, след като Роуз си бе легнала, — но няма да допусна да провалиш бъдещето на Роуз с некултурното си поведение. Тя никога няма да намери съдбата си, ако не получи възможността да блесне. — Леля Аделайн се възправи в цял ръст и заяви: — Запазила съм два билета до Ню Йорк. Един за себе си и един за Роуз. За да избегнем неприятностите, най-добре би било тя да мисли, че решението е твое.
— Защо да лъжа Роуз?
Леля Аделайн въздъхна и бузите й хлътнаха. Полъх отнякъде накара пламъка на свещите да затрепти.
— За да я направиш щастлива, разбира се. Не искаш ли тя да е щастлива? Да си намери съпруг, да има всичко, което иска? Нима Роуз не заслужава да бъде щастлива след всичко, което е преживяла?
Между скалите отекна гръмотевица точно когато Елайза стигна върха на скалата. Небето притъмня и дъждът рукна по-обилно. В просеката имаше една къща. Същата малка къща, даде си сметка Елайза, която се намираше от другата страна на оградената със зид градина, която вуйчо Лайнъс й беше дал да засади. Тя побърза да се скрие под портала и се притисна към вратата, когато дъждът шурна по-обилно и по-бързо от улуците.
Бяха минали два месеца от заминаването на Роуз и на леля Аделайн за Ню Йорк и макар че дните сега едва се влачеха, първият месец бе минал бързо с хубаво време и превъзходни идеи за приказки. Елайза поделяше всеки ден между двете си любими места в имението: черната скала долу в залива и Тайната градина, нейната градина, в края на лабиринта. Какво удоволствие бе за нея да си има свое местенце, цяла градина, в която да бъде себе си. Понякога Елайза обичаше да седи на желязната пейка напълно неподвижна и просто да слуша: разлюлените от вятъра листа, които потропваха по зидовете, приглушения плясък на вълните на океана и птиците, които разказваха историите си с песни. Понякога, ако седеше съвсем неподвижно, почти си представяше как цветята въздъхват от признателност към слънцето.
Но не и днес. Слънцето се бе оттеглило, а отвъд канарата небето и морето се бяха слели в сива тревожност. Продължаваше да вали поройно и Елайза въздъхна — нямаше смисъл да се опитва да мине през градината и лабиринта, понеже щеше да се измокри, не само тя, но и бележникът. Де да можеше да намери хралупа в някое дърво, където да се прислони! В едно кътче на въображението на Елайза затрепка една история, тя я грабна и не допусна да отлети, притиска я в прегръдките си, докато историята не получи ръце, крака и ясна посока.
Бръкна в пазвата си и измъкна химическия молив, който винаги държеше затъкнат в корсажа си, разкъса книжната опаковка, за да извади бележника, облегна го на свитото си коляно и се залови да пише.