Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Че защо ще те е страх? Да не би да ти е дъщеря, я нещо роднина, та да преспива в къщата ти?
— Дъщеря ми е. Всички го знаят, мислех, че и ти го знаеш.
— Ще рече, че навремето сте се имали с покойната й майка?
— Така беше. И това го знае цялото село, знаеш го и ти…
Колко просто било да поприказвам с него, а пък аз цяла седмица не можах да се реша, мислеше Николин, учуден от спокойствието, с което слушаше, че покойната му жена била любовница на Иван Шибилев, а Мела — негова дъщеря. Ето я истината, над която толкоз време си блъсках главата! Истината, истината, истината!… Вървеше към селото все с тая дума в ума си и тя изпълваше цялото му същество, усещаше я като чуждо тяло и в сърцето си, и в душата си, и в мислите си. Думата постепенно натежа в сърцето му тъй много, че не можеше да я носи повече, спря задъхан и за да се освободи от нея, извика няколко пъти:
— Оооо! Мъка ми е, мъка ми е! Оооо!
На виковете му, подобни на вълчи вой, отвърна кучешки лай и едва тогава видя, че е стигнал до крайните къщи на селото. Представи си как ще влезе в къщата си и ще я завари студена и пуста, ала не временно, както досега, а завинаги, до края на живота си, и на сърцето му отново легна тежко чувство на безнадеждност. Как тъй миналото ми да е било лъжа, а бъдещето ми — нищо? — помисли той. — Не може да го бъде! Нека Иван Шибилев приказва каквото си ще. Истината не е в чуждата уста, а в сърцето ми. Истината е само в мен и никой друг не може да я докаже с никакви доказателства. Иван Шибилев не е на себе си, мозъкът му е замръзнал и не знае какво говори. И Мела не ми е казала, че не е моя дъщеря. Пълнолетна е, какво й е пречило да ми го каже досега?
Николин пое към дома си, но някаква сила го тласна назад и тази сила бе съмнението, което отново бе го завладяло и вече не можеше да превъзмогне. Тръгна обратно по следите си, за да се върне при Иван Шибилев, и още веднъж, за последен път, да чуе истината за дъщеря си. Сега повече от всякога се страхуваше, че Иван Шибилев ще потвърди онова, което бе му казал вече, но и надеждата му бе жива и будна. Тя викаше в душата му и протестираше срещу малодушието му тъй силно, че той се хвана за нея като удавник за сламка. Иван Шибилев може наистина да не е бил на себе си, казваше си той. От смъртта се беше откопчил, едва се държеше на краката си, тъй че може и да не е чул какво съм го питал и да не е говорил на мене, а да е бълнувал. Човече, кажи, че не е вярно онова, що ми каза преди час! — извика Николин. — Кажи го с една дума, с един поглед, с едно кимване, с мълчание. Не казвай нищо, когато те питам! И това ми стига. Нищо повече не искам от тебе.
Иван Шибилев не се виждаше никъде и Николин помисли, че се е прибрал у дома си от другата страна на селото, за да не се срещнат отново. Наближаваше клонатата круша, когато го видя да лежи по очи върху снега. Извика му, после го хвана за раменете и го обърна по гръб. Лицето на Иван Шибилев от мораво, каквото го бе видял отпреди час, бе станало синкавобяло, а устата му бе пълна със сняг.
Стоян Кралев Кралешвили (Из записките на Илко Кралев)
От Варна до Житница пътуваше стар раздрънкан автобус, собственост на някакъв варненец. Сутринта към девет слязох от софийския влак и взех автобуса. Беше пазарен ден, имаше много пътници от селата и едва успях да си взема място на последната седалка. Както винаги автобусът спря по средата на пътя до село Извор. Всички пътници слязоха да пият вода или да се поразтъпчат за четвърт час. Понечих да сляза и аз, но ме напъна кашлица и седнах на една от предните седалки до отворения прозорец. Нещо изпука под мен, погледнах и видях някакъв вестник. Разгънах го — вътре имаше грамофонна плоча, натрошена на парчета. Притесних се така много, че главата ме заболя. До чешмата се издигаха тополи, а зад тях започваше старо сечище от дъбова шума. Повечето от пътниците седяха или се разхождаха из шумата, а между тези, които се въртяха около чешмата, не виждах познати от нашите села. Най-после пътниците започнаха да се качват в автобуса и да сядат по местата си. Аз стоях прав със счупената грамофонна плоча в ръка и очаквах собственика да си я потърси. Тогава видях Нуша Пашова от Житница. Преди години бях ходил у тях при брат й, помнех я като малко девойче с черна ученическа престилка и бяла якичка, а сега бе облечена като дама в костюмче в портокалов цвят, на което се открояваха тъмните й блестящи очи и косите й, прибрани в две дебели плитки. Тя излъчваше такава красота и свежест сред обедната задуха и делничната грубоватост на останалите пътници, че ми се поиска да се скрия някак си от нея. Тъкмо поради потиснатото състояние, в което се намирах от месеци наред, не бях я забелязал в автобуса. Седях на задната седалка, гледах пред себе си и не смеех да помръдна да не би да се закашлям от задухата и да изхрача кръв пред хората. Освен това бях вече уверен, че грамофонната плоча, която счупих, е нейна и трябваше да й го кажа.