Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Само с това — повтори тя. — Захвърли ме, подлецът, а на него му беше лесно… колко му е да.
— Да скочиш от… прозореца — довърших аз.
Това я накара да дойде на себе си. Изгледа ме продължително с тежък поглед, после се обади:
— Той не е скочил.
— Слушайте, драга моя — казах с тон, който обикновено окачествяват като „почти съчувствен“, — защо отричате? Брат ви отдавна е умрял и за него няма никаква опасност. Застрахователната компания вече е забравила случая. Никой няма да ви осъди, че сте излъгали — нали е трябвало да живеете… А…
— Въпросът не е до парите — каза тя. — Аз се страхувах от позора. Исках да бъде погребан като християнин. Исках… — Тя млъкна изведнъж.
— А! — възкликнах и хвърлих поглед на картините по стените.
— Тогава бях вярваща — каза тя, позамълча и се поправи: — Аз и сега вярвам в бога, но то е друго.
— Да, да — успокоих я и погледнах тръбата на масата. — Но, разбира се, глупаво е да смятате това за позор. Когато той се е решил да го стори…
— Това беше нещастен случай — прекъсна ме тя.
— Но нали само преди секунда сама признахте?
— Това беше нещастен случай — повтори тя и се затвори в себе си.
— Не, той сам е сложил край на живота си, но вината не е негова. Бил е принуден да го стори. — Наблюдавах лицето й. — След като е дал най-хубавите си години на компанията, те го изхвърлят. За да вземат човек, който е извършил грозна постъпка. Който доведе брат ви до гибел. Така ли е? — Станах и направих крачка към нея. — Така ли е?
Тя ме гледаше втренчено, но не издържа:
— Да! Той го доведе до това, той го уби, компанията го нае, защото трябваше да му се отплати — брат ми знаеше това и им заяви, че го знае, но те го изхвърлиха, казаха му, че не разполага с доказателства и го изхвърлиха.
— А той имаше ли доказателства?
— О, той знаеше всичко. Знаеше и за мошеничеството с мините — знаеше го отдавна, но не допускаше, че ще постъпят така с него. Те бяха много любезни с него, а през цялото време са се готвили да го изхвърлят. Накрая той отиде при губернатора и му каза…
— Какво, какво? Какво казахте? — попитах и пристъпих към нея.
— Отиде при губернатора и…
— Кой губернатор?
— Губернаторът Стантън, и губернаторът не щя и да го чуе, а само…
Хванах старицата здраво за ръката.
— Чакайте — казах, — брат ви е ходил при губернатора Стантън и му е обяснил всичко, така ли?
— Точно така, но губернаторът не щя и да го чуе. Казал му, че няма доказателства и затова той, губернаторът, не може да води следствие и…
— Това не може да бъде вярно! — извиках и разтърсих тънката й като клечка ръка.
— Самата истина, кълна се в бога! — възкликна тя разтреперана. — И това погуби брат ми. Погуби го губернаторът. Тогава брат ми се върнал в хотела, написал онова писмо, в което ми обясняваше всичко, и същата нощ…
— Писмото — прекъснах я аз, — какво стана с това писмо?
— … и същата нощ… преди разсъмване — цяла нощ той седял и чакал в стаята и точно преди разсъмване…
— Писмото — настоях, — какво стана с това писмо?
Разтърсих я отново, но тя продължаваше полугласно:
— И точно преди разсъмване…
Най-после се изтръгна от хипнозата на тази мисъл, погледна ме и каза:
— То е у мен.
Пуснах ръката й, пъхнах една банкнота в лепкавата й студена длан и насила затворих пръстите й.
— Това са сто долара — казах аз. — Дайте ми писмото и ще получите другите две банкноти. Триста долара!
— Не — отвърна тя, — не, вие искате да унищожите писмото. Защото в него е казана истината. Вие сте приятел на онзи човек. — Тя се втренчи в мен и заопипва с мигащия си поглед лицето ми, както слабите старчески пръсти опипват кутия, когато се мъчат да я отворят. Накрая се отказа от опитите си и попита безпомощно: — Приятел ли сте му?
— Ако ме види отнякъде сега — отвърнах, — едва ли ще си помисли такова нещо.
— Значи, не сте му приятел?
— Не — казах. Тя ме гледаше със съмнение. — Не, не съм му приятел. Дайте ми това писмо. Ако някога бъде използувано, то ще бъде срещу него. Кълна ви се.
— Страх ме е — каза тя, но аз усетих как пръстите й, сгънати в моята шепа, опипват лекичко пъхнатата в тях банкнота.
— Няма защо да се боите от застрахователната компания. Това е било толкова отдавна.