Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Адове, що за история е това? — мърмори си Малагеш.
Щом лодките се доближават една до друга, Панди прибира веслата и скача във водата. Хваща въже, вързано за носа на неговата лодка, и се изтласква с крака към подобието на леген, с което е дошла Зигне, после с нейна помощ връзва другия край на въжето за кърмата. Когато се хваща за борда, тя се навежда към него и Малагеш се чумери от широката ликуваща усмивка на лицето ѝ.
Панди се издърпва от водата — мускулите по раменете и гърба му прескачат — и лепва целувка на тази усмивка.
Долната челюст на Малагеш провисва.
— О-о… Ох!
Панди сяда в лодката на Зигне и почва да гребе, сигурно към някое закътано каменисто заливче по брега. Докато двата малки съда се скриват бавно от погледа на Малагеш, Зигне разпуска златистата си коса в блещукащ водопад, после посяга надолу и започва да си съблича ризата.
— Ох, мамка му… — сумти Малагеш и засрамено сваля далекогледа.
— Така си е — съгласява се някой зад нея.
Малагеш трепва толкова силно, че малко остава да падне от канарата. Обръща се и вижда Зигруд, седнал на няколко крачки от нея, провесил крака от ръба и зареял чудат поглед към морето, все едно хем недоумява, хем се радва на видяното.
— Що за проклетия! — възмущава се Малагеш. — Щях да се претрепя заради тебе!
Той мълчи.
— Проследи я, нали? — пита тя.
— Да. Както ти проследи вашия човек.
— Вярно. Значи дъщеря ти… ъ-ъ… и Панди…
Малагеш се почесва по тила.
— Любовници са — казва Зигруд.
— Е, дори да не са били досега, личеше си, че вече ще бъдат.
— Не… Имаха вид на хора, които са правили това много пъти.
Малагеш вдига ръце.
— Хайде стига, моля те. Не забравяй, че говорим за твоята дъщеря.
— И защо да се притеснявам, че съм видял дъщеря си да прави това? — Зигруд се заглежда към залеза. — Двама младежи, които едва не загинаха снощи, се радват на живота. Това видях.
— С… с проклет старши сержант от сейпурската армия?! Представях си, че Зигне би предпочела… де да знам, някой баснословно богат банкер или нещо подобно. Или поне сънародник. Сейпурски мъж да ухажва дрейлингска жена… Не виждам как ще се погаждат.
— Подценяваш я.
— Може би. Но си е опасно, както и да го погледнеш.
— Любовните връзки често са опасни.
— Я не се размеквай толкова. Какво ли не може да потръгне зле. Ако някой от тях споделя каквото не бива с другия…
Зигруд обмисля думите ѝ и отсъжда:
— Все ми е едно.
— Как така?
— Не ми пука за шпионаж, за благоприличие, за сигурност. Тревожех се, че в живота на дъщеря ми има само работа, само успех или жалък провал. Олекна ми на душата, когато я видях да се усмихва така.
— Много се радвам за шибаната ти душа. Панди беше мой войник. Не мога да повярвам, че той… се е сближил толкова с видна личност от чужда държава!
— Ти не спеше ли с някакъв от полицейското управление в Баликов? — подхвърля Зигруд.
— Това няма нищо общо! — отсича Малагеш. — Тогава залозите бяха други!
— Нима? — Зигруд се чеше по брадичката. — Млади са. И двамата скоро ще потеглят към незнайна участ. Аз казвам да ги оставим да се чувстват човешки, докато им позволяват обстоятелствата. Защо си загрижена за това отклонение от общоприетото, когато толкова други неща са в такава опасност?
— А аз си мислех, че остарявам и се размеквам. Говориш като герой от евтино романче, господин канцлер. — Тя въздиша. — Хайде, помогни ми да си завлека натъртения задник в сградата на ЮДК.
Зъба
Попитайте някого какво жадува най-силно и той ще отговори — дете, дом, богатство, власт или влияние над другите хора.
Всичко това е разновидност на едно и също нещо — желанието за траен отпечатък, за оставено наследство, за вечност.
Ние копнеем да ни помнят.