Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
Харди знаеше, че няма как да придаде финес на това, което възнамеряваше да каже.
— Не е точно така, Ваша Светлост — започна с леко неудобство той. — Интересува ме по-скоро пожарът в „Грото“ — ресторантът на баща ви…
В слушалката настъпи тишина и Харди нервно пристъпи от крак на крак.
— Твърдите, че този пожар има нещо общо с Греъм Русо? — попита най-сетне съдията.
— Все още не зная.
— Не мога да си представя подобно нещо, това се случи толкова отдавна…
— Разбирам, сър — промълви Харди и зачака.
Няколко мъчителни секунди по-късно търпението му беше възнаградено.
— Защо не се отбиете при мен, ако имате малко време? — попита Джиоти. — До един и половина нямам съдебно заседание.
Дори след дългия като екскурзия преход през седемте стаи, в които работеха подчинените на Джиоти, Харди се оказа неподготвен за величествената монументалност на личния кабинет на съдията. Може би защото бе свикнал със Съдебната палата, където хората работеха в нормални помещения.
Но тук, в сградата на Федералния съд, живееха боговете. Кабинетът на Джиоти беше някъде около сто и петдесет квадратни метра, таванът се губеше високо горе, някъде в небесата. В огромната камина бяха монтирали изкуствени отоплителни тела — толкова майсторски, че почти не дразнеха окото, тежките мебели бяха покрити с изкусна дърворезба. Подът бе покрит с красиви мраморни плочи, носещите греди над него излъчваха солидността на вековете. Една от стените бе изцяло заета от солидна библиотека, а самото помещение бе аранжирано така, че предлагаше три напълно самостоятелни къта за разговори. Всичко в тази зала (тук наименованието кабинет изобщо не се връзваше) говореше за величието на нейния собственик, напомняше на простосмъртния посетител, че федералният съдия е избраник на Бога. Харди имаше чувството, че Неговите покои едва ли бяха кой знае колко по-внушителни.
Съдията Джиоти стана, заобиколи прекрасното си писалище „Шейкър“ и тръгна към него с протегната за поздрав ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Харди. Надявам се, че секретарката правилно е записала името ви… Като на онзи благородния крадец, нали?
— Точно така, малкото ми име е Дизмъс…
— Ако не ме лъже паметта, така се казва и светецът закрилник на убийците…
— Не ви лъже паметта — кимна Харди. — Но Греъм Русо все още не е осъден…
— Да, разбира се. Нямах намерения да внушавам нищо подобно…
— А и аз едва ли мога да мина за светец — добави Харди.
— Значи сигурно ще се разберем — усмихна му се дружелюбно съдията. — Аз също не съм светец… Моля седнете. Ще пиете ли кафе?
Харди отговори утвърдително, след което си избра кътчето, което беше най-близо до включеното отопление в камината.
— Тези огромни помещения не подлежат на отопление — кимна на избора му съдията. — Всички федерални съдии разполагат с камина като тази, но само една функционира както трябва…
— Как се разбрахте кой да я ползва? — погледна го с интерес Харди.
— Ами както се разбираме и за всичко останало — отвърна съдията. — По силата на старшинството…
— А сред простосмъртните се говори, че федералните съдии получават всичко, което поискат — усмихна се Харди.
— Получаваме осемнайсет процента повече от простосмъртните и това е всичко — уточни Джиоти.
— Още една илюзия отиде в небитието — придаде си съкрушен вид Харди.
— Амин — ловко влезе в тон съдията и се извърна към вратата, на която се бе изправила секретарката с кафето. Покани я с жест да влезе, изчака я да сервира и отпи една глътка. Опря чинийката на коляното си, още веднъж се увери, че гостът е настанен удобно, после започна: — Значи ви интересува пожарът в „Грото“, а? Любопитен съм да чуя как изобщо ви е хрумнало за него…
Харди се зае да обяснява. Изказана на глас, версията изведнъж му се стори куха, неправдоподобна, дори налудничава.
— Споменахте, че Сал е разполагал с голяма сума пари в брой…
— Петдесет хиляди долара — кимна Харди.
Джиоти махна с ръка, очевидно не се интересуваше от точната цифра.
— Всичките опаковани в датирани банкови бандероли, значи — рече той. — А вие преглеждате архивите на „Кроникъл“ и откривате, че пожарът в „Грото“ е станал пет месеца по-рано…
— Да, Ваша Светлост.
— А как решихте, че между двете събития има някаква връзка?
— Не зная — сви рамене Харди. — Просто ми направи впечатление, че вашето име се появява в разследването за трети път…
— За трети път?
— Точно така. Вие откривате Сал, после идва ред на онази бомбена заплаха — в същия ден, в който е бил убит.