Момиче за шпионина

1.

Една от стените на кабинета ми е украсена с голяма и подробна карта на Съюза на съветските социалистически републики. Време е да си намеря по-съвременна, но дали защото не съм достатъчно разтропан, дали защото не са напечатали още достатъчно, продължавам да зяпам старата. Тя още върши работа в някои случаи, например да се проследят криволичещите железопътни линии. Но на това място, което съзерцавам, картата безусловно е остаряла — там една територия се нарича Чечено-Ингушска АССР. Само дето вече няма автономна република, а дявол знае какво. И това „дявол знае какво“ така яростно се мъчи да се изтръгне на свобода от федерацията, сякаш през последните три години някой се е опитвал или поне е желаел да провери как вървят нещата в един отделно взет субект на федерацията. И всичко може да свърши така, че да започнем да бодем върху това място на картата зелени и трицветни знаменца, отбелязвайки с тях линията на фронта. Иска ми се да вия срещу кремълските рубинови звезди от непреходния идиотизъм на руския политически живот. Но за съжаление едва ли ще ми стане по-леко, най-много да получа награда за най-добър вой от някоя фирма, която се чуди как по-шантаво да си рекламира стоката.

Телефонът рязко иззвънява. По сигнала определям, че е външна линия. От другата страна е Юрий Макаревич от контраразузнаването. Това, че ми звъни по своя инициатива, трябва да означава нещо извънредно.

— Александър Борисович! Трябва спешно да се видим!

— Случило ли се е нещо?

— Има новини.

— Елате — предлагам, макар да се досещам, че той има предвид неутрална територия.

— Би ми се искало на свеж въздух, нали разбирате?

— Разбирам, само че времето…

Зад прозореца мокрият вятър гони безчислени ята натежали от влага снежни парцали.

— Да идем в някой ресторант, ще пийнем кафе.