Момиче за шпионина

— Нещичко… с крайчеца на ухото. Той май умря?

— Да, от разрив на сърцето. Прекрасна смърт за офицер от разузнаването, нали?

След което ме досрамя от неуместното ми остроумничене и разказах на Макаревич за Скворцов всичко, което знаех и каквото ми съобщи Осинцев. Всичко, освен за дискетата от Одинцово.

— Благодаря за откровеността, Александър Борисович — съвсем искрено каза Макаревич. — Разбира се, ще бъде тежко да разговаряме с момчетата от ГРХ, но се налага. Струва си…

— Юрий Николаевич, не се причислявам към излишно любопитните хора, но все пак би било интересно да науча към какво откритие ви тласна думичката „кук“?

— Да ви кажа, значи пак да ви дам повод да се майтапите с контраразузнаването — невесело се усмихна Макаревич.

— Аз лично не настоявам да го кажете именно на мен, Юрий Николаевич. Ще ви пратим официално искане от генералния прокурор…

— Не си струва, не смятам да крия от вас. Дейвид Кук е суперагент на Централното разузнавателно управление.

— Страхотно! Тогава трябва да приберете за вашата разработка всички материали за Скворцов. Ако се окаже, че те са имали шушу-мушу на основата на взаимни интереси, то Главното разузнавателно управление силно ще си изгуби лицето, както казват китайците.

— Да, те ще се инатят с всички сили. А главното е, че основните герои няма как да ги попиташ вече.

— И какво, аборигените не успяха ли да изядат Кук? Да не е вече на почивка във Флорида?

Макаревич някак странно се усмихна:

— Искате ли да го видите?

— Защо не?

Той извади снимка от джоба си и ми я подаде.

Усмихващият се мъж в светъл летен костюм и широкопола шапка ми се видя познат. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах защо не го разпознах веднага — не бях виждал този човек никога усмихващ се, не бях го виждал жив. Наблюдавах го в моргата, където той се водеше под името Джон Керуд…

Когато се прибрах, първо се хвърлих към телефона и започнах да набирам номера на обидения ми Юрий Андриевски. Не знам дали ми се искаше да го шашна, или да го обидя още повече. Не, преди всичко щеше да бъде интересно да чуя реакцията му на тази новина.

Провървя ми. На петия сигнал в слушалката щракна и познатият приятен във всички отношения глас каза:

— Слушам ви.

— Добър ден, Юрий Владимирович!

— А, вие ли сте? — В гласа му нямаше и намек за радост, добре, че поне не затвори слушалката.

— Имате ли нещо ново за мен? — питам аз.

— Май не… Конкретизирайте въпроса си, моля ви!

— Ами все тоя фалшив миротворец Керуд ме занимава. Ако не заради него, значи заради вас е било нападението.

— Така ли смятате? Според вас момичетата само за оная работа ли бяха дошли?

— Там е бедата, че не успяхме да разпитаме никоя от тях. А вие поне знаете ли кой се е криел под фамилията Керуд?