Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Докато се изкачваше по стълбището към апартамента, за който предполагаше, че може би е свърталище на фотошантажиста, Слава унило и в унисон с времето мислеше за незавидната си участ. Разбира се, рядко се срещат хора, на които във всичко им върви. Обикновено става така: в една насока всичко е ажур, в друга — по-зле. Такава ситуация най-добре се обяснява с жените — например красавица, обаче пълна глупачка… Но има и избрани като майор Грязнов. При тях нищо не става като хората — нито в личния живот, нито в работата. Затова копеленцата, дето още са си пикаели по патъците, когато Грязнов вече ловеше първите си бандити, се разкарваха с мерцедеси в търсене на по-престижна кръчма, а той се тътри по оплютото, мръсно стълбище, за да се запознае с поредния боклук. Най-гадното ще бъде, ако в апартамента няма никой, лениво помисли Грязнов.
Той позвъни в апартамент №35.
След третия опит зад тънката врата долови тътрене от стъпки, после се чу стандартния за такива случаи въпрос, който обаче не прозвуча съвсем традиционно:
— Кой сте вие и какво искате?
Слава пресметна, че няма да бъде правилно да назове истинската причина за идването си. Ако Федулкин е вътре, а майорът крещи през вратата, фотографът може да унищожи може би не всички, но поне най-опасните ленти и да изхвърли през прозореца снимките. Още не беше съвсем късно, Грязнов можеше да се представи за какъвто си иска.
— От социалното подпомагане съм — каза той. — Идвам заради пенсията ви.
Жената отвори и Слава малко стреснато я зяпна.
Дамата несъмнено беше представителка на интелигенцията — в потъмнялото й, сбръчкано лице личеше интелект. А и начинът й на изразяване говореше за това. Но старицата беше облечена твърде живописно и даже виделият какво ли не майор беше потресен. На главата й имаше шапка-ушанка като за съвсем малко дете, под шапката — забрадка. Под кафявото елече се виждаше омазнен зелен пуловер. Изкривените тънки старчески крака бяха обути във валенки и провиснал анцуг, под който все пак се виждаха дебели ватени гащи.
Слава изгледа провисналите уши на шапката и помисли: с тази не може да си пошепнеш в коридора, глуха е май.
Като отстрани внимателно, но неумолимо стопанката, Грязнов влезе в апартамента, мърморейки си делово под носа:
— Така, така, да видим. Какво имаме тук? Аха, баня. А тук? О, стаичка! Още една…
Старицата се тътреше след него и тревожно питаше:
— Вие говорехте нещо за пенсията, младежо! Защо тогава ровите из къщата? Да идем в стаята, ще ви покажа документите…
Когато се увери, че фотографът не е в жилището, Грязнов рязко спря и се обърна към старицата:
— Ти защо, майчице, не ми искаш документите?
Стопанката объркано млъкна, подъвка устните си и каза тихо:
— Какво да ти ги искам, като вече си вътре.
— Правилно — усмихна се Слава. — Съзнавате ли грешката си? Сега не може да се вярва на думи, а вие просто така ме пуснахте!
— Че какво да се плаша от теб? Нищо нямам, пък и съм поживяла, слава богу! Можеш да ме ограбиш и да ме убиеш…
— Е, няма такова нещо. Исках да видя фотографа.
— Ох, него ли? Защо тогава измисляш за пенсионното? Да беше попитал Серьожа вкъщи ли си е…
„Право в десетката! — зарадва се Слава. — Тук му е бърлогата.“
— Ако почна да питам, когато го няма, нямаше да ме пуснете. А ако е вкъщи, едва ли ще иска да ме види.
— Защо? Да не искате да го обидите?
— Искам.
— Тогава веднага си вървете!
— Толкова ли ви харесва Серьога Федулкин?
— Във всеки случай повече от вас. Ненапразно е казано за такива — рижи и безсрамни!
— В моята работа срамежливостта само пречи.
— То се вижда. Какъв сте вие — бандит ли?
— Не. Но ако Серьога трябваше да избира между мен и някой бандит, щеше да избере бандита.
Старицата изгледа Грязнов с любопитство и проточи басово, опитвайки се да прозвучи кокетливо:
— Вие ме заинтригувахте, младежо!
Слава й върна погледа и кимна:
— И вие мен.
2.
След няколко минути те седяха в кухнята и приятелски разговаряха. Старицата се наричаше Евгения Германовна, пенсионирана учителка. Тя леко се беше побъркала от литературата на миналия век и се мислеше на моменти за пораслата Сонечка Мармеладова17. Слава си призна, че е от милицията, но каза, че Федулкин му трябва като свидетел, което отчасти си беше истина. Той реши да чака фотографа до осем часа вечерта. Дотогава може да дойде поне някой негов приятел, ако квартирантът не се появи.
17
Героиня на Достоевски. — Б.пр.