Дясната ръка на Бога

— Още колко остава? — попита Лийт. Джугом Арк споделяше очакването му, сияейки ярко. Яздещият до него съгледвач, завърнал се наскоро, потри превръзката на главата си.

— Ден и половина, лорде — тихо каза той. — Ако побързаме, ще успеем да стигнем утре по обед, изпреварвайки противника с цял ден.

— Благодаря ти — отвърна младежът от Лулеа. Думите му бяха искрени. Действително изпитваше благодарност към всички онези, готови да рискуват в негово име. — Защо не идеш да те излекуват по-обстойно?

— Лекарите прегледаха раните ми, лорде, но не можаха да ми помогнат за главоболието. — Докато говореше, на челото му пулсираше вена. — Досега не ми се е случвало да ме хвърля кон. Нито си бях удрял главата в камък.

Лийт предполагаше, че това признание трябва да е било неловко за червенокосото момче, затова го освободи и го изпрати в обоза.

Надпреварата навлезе в последните си трескави часове. Съобщението бе предадено по редиците. Онези, които заделяха последни минути сън, бяха събудени. Армията пое на път половин час по-рано от обичайното. Някои от единиците започнаха да пеят, подемайки заразителен пример.

— Няма значение в какво състояние ще пристигнем, стига да сме първи — говореха всички. Войниците се надпреварваха да крачат колкото се може по-бързо, което командирите бяха безсилни да предотвратят. Пък и много сред тях го одобряваха. В крайна сметка това беше шансът им да заемат по-добра позиция, можеше да означава разликата между загуба и победа, живот и смърт. По здрач хаосът беше пълен. Армията се беше размесила, а болните и окуцелите се влачеха много левги назад.

Компанията прекара нощта в обсъждане със стратезите. Бяха повикани малцината, прекосявали Просеката. Манум също трябваше да бъде сред тях, тъй като бе преминавал този път преди около година. Но той така и не беше намерен. Някои казаха, че бил останал при колите. Лийт бе принуден да преглътне разочарованието си.

В каменистата Просека имало много места, подходящи за засада. Най-добрите били в долината под бреговете на Алениус — на север — и върху склоновете на планините — на юг. Ако съумееха да заемат тези позиции, получаваха възможност да се нахвърлят внезапно върху врага. Получаваха шанс да решат нещата още с пълната атака. Други се обявиха против тази стратегия, защото тя изискваше да разделят силите си. Скриването върху склоновете също бе критикувано — ако изникнеше снежна буря, прикрилите се там щяха да бъдат отрязани. Обсъждането продължаваше разпалено. Лийт отдавна бе взел решение. Рискът си струваше. Най-сетне бе постигнато съгласие. Болшинството от генералите се съгласиха със Стрелоносителя. Бяха разпратени вестоносци към преките командири, за да бъде вложена стратегията в действие. Един дързък удар, помисли си Лийт, и ако имаме късмет, ще смажем брудуонците тук, в Нагорж.