Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Някъде пред тях виеше вятър, раздигащ щипещи очите облаци. Скоро войската напредваше съвсем бавно, а носилката на Стела се клатеше заплашително. Девойката започна да се тревожи, а сетне леко гузно осъзна, че положението на четиримата й носачи е далеч по-лошо. Но когато се опита да надникне, вихрите я блъснаха грубо. Северното момиче придърпа плътно завесите и започна да се моли за четиримата носачи, за които бе почти сигурна, че също са жертви на злината на Рушителя. Молеше се вихрите да се усилят. Вече не вярваше в Бога, не и след фалша на Тангин и Еклесията, но въпреки това се молеше.
На Лийт му се струваше, че на гърба му е опряна голяма ръка, която го тласка напред. Конете бяха нервни, изтормозени от виещия вятър, който днес се бе явил далеч по-силен от предшестващите четири дни. Генералите твърдяха, че армията е прекосявала над петнадесет левги дневно за последните три дни. Нещо лесно обяснимо, предвид вятъра, който духаше в гърбовете им. Това би трябвало да улеснява нещата, но не е така, смяташе Лийт. Силният вятър напрягаше всички. Караше ги да се свиват като нападнати от зъл скот.
Нагорж изцеждаше силата на армията му. Може би лете бе красиво място, макар и със сурова, минималистична красота, ала през зимата се превръщаше в жестока и безсърдечна земя, където единственото напомняне за човешко присъствие се свеждаше до пътя пред тях. Впрочем дори и друмът, изработен от строшени черупки, приличаше на чудат артефакт, изпънал се право пред очите им. Откъде ли строителите са вземали тези черупки, след като в радиус от петстотин левги няма океан? Някъде през последния ден пътят незабелязано бе завил към Сна Вацта, намираща се на дни разстояние. Земята от двете страни бе лишена от всякакъв цвят. Само някакви дребни зеленикави храсти нарушаваха надгробната сивота, сякаш гребната от небето. Нищо чудно, че местните наричат това място Бродеядец.
— Лийт, ще ми отделиш ли момент? — Любезният, но твърд глас го откъсна от мислите му.
— Какво има, Фарр? И как са нещата с армията на лозианите? Те смятат ли, че ще успеем да стигнем навреме?
Винкулчанинът се изсмя, макар в гласа му да се долавяше напрежение.
— Фодрамите са изтощени, но не са готови да си признаят. Иначе всичко друго е наред — доколкото това е възможно на толкова отвратително място. Но не съм дошъл да говорим за лозианите, Лийт.
— А за какво тогава?
— За брат ти. — Фарр леко издаде брадичката си, несъзнателно, но за Лийт изглеждаше като прелюдия към повдигане на пестници. — Всички са на мнение, че си се отнесъл прекалено сурово към него. Вечер той се усамотява — никой не знае къде — и често на сутринта леглото му е непокътнато. Очите му са червени, отбягва хората. Лийт… не мога да го кажа по-прямо от това. Ти подслуша мен и Уайра, когато спорехме за проблема му с пиенето. Не, не отричай. Зная, че беше ти. Но това не е от значение. Ти чу какво си казахме. Когато той умря, голяма тежест притисна раменете ми, бреме, от което не мога да се отърся. Всеки ден ми се иска да можех да поговоря с него, макар и за няколко мига. Да му кажа, че го обичам, макар и да не разбирам защо си причинява това.
— Не е нужно да продължаваш, зная какво ще кажеш — каза кисело Лийт. — Кой те изпрати? Кърр? Или хауфутът?
Фарр тръсна юздите на коня си, направил няколко крачки назад. Прахът скриваше чертите на планинджията, скосявайки го до силует.
— Лъжеш се, ако смяташ, че ще тръгна да изпълнявам нечии нареждания — сопна се той. — Дойдох по своя воля. Мислех, че си достатъчно зрял, за да чуеш истината, но явно съм сбъркал. Нима мислиш, че ми е било лесно да ти кажа това?
Фарр рязко дръпна юздите, отвеждайки коня си далеч от Лийт.
— Почакай! Фарр, почакай! Защо той не дойде при мен? Защо аз трябва да го правя?
Но младият мъж вече си беше отишъл. Дори и на самия Лийт му се стори, че гласът му е прозвучал капризно.
Джетарт му бе казал за самотността на водителството. Но Лийт не си беше представял, че то ще означава да изгуби приятелите си. Липсваха му някогашните дни на Компанията, вечерите край огъня в леса, разговорите по Западния път. Толкова много бе изгубил, а толкова много бе заложено.