Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Хилядната армия продължи на запад, крачейки сред голи поля. След една левга войниците се събраха в подножието на очакващия ги склон. Колите отново бяха пълни с припаси. На Лийт много му се искаше да защити Адолина, ала не можеше да си позволи да отслабва армията си. Затова оставиха местните зад себе си — шепа заселници на грешното място.
Към Сна Вацта, най-голямото и най-изолирано от Шестнадесетте кралства, отвеждаха само два пътя. Планините и ледът го правеха по-недостъпно дори от пустинната Сариста, разположена хиляда левги на юг. Пътят, по който вървеше войската, се виеше по стръмния склон, пораждайки асоциации за лиана. По време на обедната почивка ратниците можаха да видят смайваща гледка — предоставена както от височината, така и от хладния, чист въздух. Вляво от тях Алениус излизаше от чернотата на Сивера Аленскя, а пред и под тях се ширеше долината на Пискасия, умален модел на света. Светлина и сянка очертаваха ивиците на земята. Ако напрегнеше очи, Лийт можеше да съзре ивицата на Алениус, виеща се към хоризонта.
Изкачването продължи цял следобед. Пътниците се виеха като дим. Ако погледнеше надолу, младежът от Лулеа, който вървеше начело на войската, можеше да зърне хората си, прострели се по целия път назад. От тази позиция Адолина не се отличаваше от точица в подножието на склона. Изкачваха се неспирно. Здрачът ги завари изминали седем тежки левги. А склонът над тях не свършваше.
Оставаха десет дни. Утрото бе смразяващо и донесе зефир, който започна да се вихри около тях. Палатките бяха раздигнати в мълчание — породено от удивление към обгръщащата ги гледка, а може би и от отвращение към предстоящия тежък проход. Предводителите наложиха бърза крачка, решени да не прекарат втора нощ на склона. След няма и час петдесет хиляди души пъхтяха като новобранци на първи марш.
— Заради височината е — обясниха генералите на Лийт. — Тук въздухът е по-рядък. Затова не бива да ги изморяваме прекадено.
Но Лийт разреши единствено кратката почивка за обяд. Най-сетне, към края на следобеда, точно когато притежателят на Джугом Арк бе започнал да се отчайва и се канеше да даде знак за спиране, пътят се изравни, за да ги изведе в Нагорж.
На обширното плато западният вятър се нахвърли върху тях с вой. Фалтанци опитаха да разположат стана си, но след като първите три палатки бяха ответи, бе взето решение да се върнат назад и да спрат за нощувка непосредствено под ръба на платото. Последвалата нощ беше неприятна. Неспирният вой на стихията се погрижи само най-изтощените да успеят да заспят. Повечето войници будуваха върху сламениците си, копнеейки за удобството на нощувката в Адолина.
Оставаха девет дни. Графикът, който си бяха наложили, може би беше грешен, но преди да се завърнат други от разузнавачите им, това бе единствената налична информация. Стратезите изпратиха още разузнавачи — в случай че брудуонците вече са преминали отвъд Просеката. Деветдесет и един дни бяха изминали. Времето, спечелено по Алениус, бе изгубено в Лешоядова гуша, но бързият преход през Пискасия беше смекчил забавянето. Като цяло войската се движеше по планирания в Инструър график. Скоро щеше да стане ясно дали стодневният преход е бил успешен — или се е провалил.
Евнухът не се появи вечерта — нито следващата вечер. Храната бе мушната между завесите от слуги, които Стела не беше виждала преди. Макар да се оглеждаше за него, нямаше и следа от новия й приятел.
Сега брудуонската армия маршируваше сред напълно чуждоземен пейзаж. Всеки път, когато Стела надникнеше от носилката, пред погледа й се разстилаше камениста, сивкава равнина. Някъде вдясно се виеше малък поток, бързайки да отнесе струите си далеч от вятъра. Разсечените от него скали показваха отровни оттенъци на червено и охра, наподобяващи разрез на гнил лук. Подобна основа обясняваше липсата на растителност — нито дървета, нито дори трева. Бодливите храсталаци, опитващи се да компенсират еднообразието си с различие в ръста, не можеха да бъдат наречени флора. Техните кафяво-зелени цветове предоставяха единствения отдих за окото сред сивотата. С шиповете си сякаш се заканваха да пробият желязното небе, та да потече вода. На някои места те отстъпваха на някакви хълмове, които Стела първоначално взе за пясък, но впоследствие, когато можа да допре ръката си до един от тях, разбра, че те всъщност са изградени от частиците на някаква бледа субстанция, чиято миризма й напомняше на сярата от склоновете на Щефл. Тя тъкмо се канеше да обърне шепата си, когато сред песъчинките изникна дебел паяк. Стела веднага тръсна ръка, захвърляйки го на земята, при което посипа и вътрешността на паланкина с пясък.