Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
— Ваше Величество, приветствам ви сред армията на Фалта — каза той с цялата формалност, която като цяло бездействащият негов съветник по протокола би изискал. — Престоят ви сред нас е определен единствено от вашата воля. Моето притежание на Джугом Арк по никакъв начин не говори за предводителство над вас или вашата армия.
— Напротив — отвърна спокойно тя. — Както и трябва да бъде. Как би могла една обикновена кралица да изпреварва онзи, предричан в продължение на хилядолетие? — Тя се засмя на изненаданото му изражение — звънлива песен на ронещ се от клони лед. — Може да се намираме на месеци път от Инструър, но не сме забравили какво ни прави Първородни. Покланям се на Огъня на живота.
Кралицата действително придружи последните си слова с поклон. Бузите на Лийт се изчервиха отново.
— Ще желаете ли да яздите с нас? — попита Лийт с пламнали уши. — Все още ни предстои да изминем няколко левги, преди да спрем за деня.
— Много добре — отвърна тя с усмивка. — Трябва да напуснем пътя и да се отправим на изток. Ще позволите ли на моите разузнавачи да ви посъветват? Те са отраснали в Нагорж и го познават отлично.
Хора са раснали тук? Лийт огледа виещия се около него прах, стелещ се по скалите. Къде живеят? И как оцеляват?
Той й кимна по начина, по който владетел би се обърнал към съюзник — почтително, но с елемент на благоволение. Това породи ново споглеждане между кралицата и нейния пълководец. Той е точно какъвто ти каза, че ще бъде, представи си Лийт. А изражението на дядо му сякаш отговаряше: но ще се справи добре.
Брудуонската армия спря да станува сред обширно каменисто поле. На много места камъните изглеждаха подредени в определена формация, макар че Стела не можеше да си представи какви усилия би коствало това. А и каква полза?
Земята излъчваше студ. Въпреки луксозния уют на бялата клетка, той съумя да се промъкне вътре.
Но Стела не получи възможност да размишлява над камъните или студа. Бе отведена в палатката на Рушителя. По пътя девойката бе вцепенена от мисълта за евентуалната съдба, която можеше да я очаква там. Не таеше илюзии относно ориста си, но до този момент бе съумявала да държи ужаса ограничен до близкото неопределено бъдеще. Но ето че това бъдеще бе настъпило.
— Заповядай, Стела — рече любезно Неумиращият — с тон, удачен за обръщение към съсед, приел поканата му за чай. — Заповядай, седни.
Той посочи покрит с кожа диван — несъмнено довлечен от някой лакей, напомни си тя. Не се поддавай на номерата му. Противи се!
Но това беше изключително трудно. След ужасяващата жестокост, която бе демонстрирал, Стела неволно се чувстваше облекчена и при най-малката проява на снизхождение. Затова тя прие предложената й топла манерка и отхапа от някаква сладка, преди да е съумяла да усили решението си.
Дребен, обрулен войник влезе в палатката. Не бе помолил за разрешение, значи появата му бе очаквана. Той промърмори няколко думи към Рушителя, който кимна. Сетне мъжът се оттегли.
— Извини ме за момент, красавице моя — каза повелителят на Брудуо, разпервайки ръце. — Трябва да се заема с известна работа. Изчакай ме в другата стая.
Някак замаяна, Стела се подчини. Отметна платнището към съседното импровизирано помещение, където се настани на ратанов стол. Малък сламеник и скъп килим изчерпваха мебелировката. След няколко мига девойката осъзна, че това е спалнята на Рушителя.
Странни звуци долитаха откъм главния дял на палатката. Котка? Не, звучеше по-скоро като ранена птица. Стела открехна платнището.
Беше мъж — не, по-скоро момче. То лежеше на пода, извило гръб, а крайниците му се гърчеха в неестествени ъгли. Сплъстената му червена коса отчасти скриваше множеството рани по лицето и скалпа му. Именно от момчето долитаха звуците, привлекли вниманието й.
— Силите ви на снавацтанския път ли бяха, когато ги остави? — попита Рушителят със същия глас, с който бе разговарял преди малко с нея. В думите се долавяше ясна принуда. Момчето стисна очи и зарови ръце в килима, стиснало зъби, но в крайна сметка процеди: