![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Неочаквано изпита срам, че стои и наблюдава, докато Камарис, двайсет години по-стар от него, пролива кръвта си. Това бе може би най-решителната битка, водена някога, но все още бе увиснала на косъм и нерешена. Той беше необходим. Колкото и стар и уморен да беше, все пак мечът му беше натрупал огромен опит.
Заби шпори в хълбоците на коня си и се понесе към мястото, където сър Камарис държеше на безопасно разстояние трима връхлитащи го пехотинци. Няколко ниски дръвчета ги скриха от погледа му. Макар да не се съмняваше, че Камарис ще удържи, докато дотичат и други, щеше да мине малко време, преди да го забележат… а и при всяко положение Камарис беше въодушевяваща гледка за останалите воини на Джосуа и беше непростим срам някакъв храсталак да я закрива.
Не беше изминал и десетина лакътя, когато една стрела внезапно щръкна от тялото на коня точно пред бедрото му. Конят се вдигна на задните си крака и зацвили от болка. Исгримнур усети пареща болка в бедрото си и в следващия миг се свлече от седлото. Земята се надигна и го халоса като тояга.
Последното, което видя и почувства, беше страховит взрив от светлина, сякаш слънцето рухна от небето право върху него.
14. Империи от прах
Беше влудяващо. Саймън изгаряше от жажда, устата му беше пресъхнала като брашно от кости, а навсякъде около него отекваше шум от капеща вода… но не се виждаше никаква вода. Сякаш някакъв призрак беше разгадал мислите му и превръщаше най-лелеяната му мечта в ужасяваща подигравка.
Спря, присвил очи в мрака. Тунелът беше станал по-широк, но продължаваше да се спуска надолу, без да прави завои и без да има нито едно разклонение. Шумът от капещата вода беше останал зад гърба му, сякаш я беше подминал сред еднообразните сенки.
„Но това е невъзможно! Току-що беше пред мен, а сега е зад мен, но нито за миг до мен“.
Саймън се опита да превъзмогне страха, който пролази в него като живо същество с миниатюрните си потракващи люспици и дращещи нокти.
Може и да се бе загубил под земята, каза си той, но не беше мъртъв. Беше попадал в лабиринт от тунели и по-рано и се беше измъквал под светлината на слънцето. А сега беше по-голям и беше виждал неща, които малко други хора бяха виждали. Щеше да оцелее по някакъв начин. А ако не? Щеше да посрещне края достойно.
„Смели думи, глупако — присмя му се някакъв глас отвътре. — Сега си смел. Но след един ден без слънце и една нощ без луна, както и цяло денонощие без вода? И след като факлата изгори?“
„Кротувай“, отвърна той на гласа.
— Крал Джон се спусна в дупката на мрака… — Саймън пееше тихичко. Гърлото го болеше, но се чувстваше изтощен от монотонното потропване на токовете на ботушите си по камъните, колкото и да се опитваше да не обръща внимание на потискащата самота, която му внушаваше този звук.
— … за да открие огнения звяр
в свърталища на тролове и жаби,
единствен той страха преодолял…
Намръщи се. Де да беше попаднал в свърталищата на тролове. Би дал всичко за компанията на Бинабик, без да става дума за пълен с вода мех и след това една ободрителна глътка кангканг. А ако Престър Джон не беше донесъл нищо освен един меч под земята — което всъщност не беше направил, като си помислиш: не беше ли дошъл хернистирецът Еолаир в Сесуад'ра, за да им каже именно това? Че Джон е намерил Минияр някъде под земята? — в такъв случай какво беше използвал за светлина? Саймън имаше една факла, чийто пламък вече гаснеше. Чудесно беше да се блъскаш нагоре-надолу в търсене на дракони, но в песните никога не се казваше кой знае какво за храна, вода и светлина.
Стари приспивни песнички, изчезнали мечове и тунели, мрачни, зловонни подземия. Защо непрекъснато се забъркваше в подобни истории? Когато се молеше за рицарски приключения, се надяваше на по-благородни събития — бойни полета и излъскани до блясък брони, геройства, преклонението на тълпите. Беше ги срещал малко или повече, но не бяха това, което очакваше. И отново, и отново на главата му се стоварваха тези безумия с мечове и тунели, сякаш бе принуден да играе някаква детинска игра, след като много отдавна му е дошло до гуша от нея…
Блъсна рамо в стената и едва не падна. Изпусна факлата, изгледа я като замаян за миг, но веднага дойде на себе си, грабна я и я стисна силно, сякаш тя сама се беше опитала да избяга.
„Глупак“.
Отпусна се тежко на земята. Беше изтощен от ходене, изтощен от пустотата и самотата на нищото. Тунелът беше започнал да се вие между неравни скални плочи, което вероятно означаваше, че е проникнал дълбоко сред канарите на Свертклиф, сякаш твърдо решен да стигне до центъра на земята.