Открадни си свят [bg]

Добрия доктор нищеше различни ключови моменти от личния живот на капитана.

— Бихме могли да кажем, че капеланците олицетворяват бащата, всемогъщ и забраняващ, докато Слънцето е майката, хранеща и защищаваща. Отделянето от системата е като напускане на родния дом.

— На родния дом? — повтори капитан Джут. — Че къде е той? — Мислеше си, че няма да е зле, ако пийне нещо. Огледа се за някой сервизен робот, сетне си спомни, че всички се бяха повредили. Зое твърдеше, че знае едно място долу на доковете, където ги поправяли, но кой знае защо никой от тях не се върна.

Което пък я наведе на мисълта за Саския Зодиак.

— Това, което не разбирам — промърмори Джут, — е, защо тя се обърна срещу мен?

Добрия доктор си водеше записки в бележника.

— И кой се е обърнал срещу теб, Табита?

— Всичката тази помия по Десети канал. — Неща от миналото, които не помнеше да е разказвала на когото и да било, дори на Алис. Нямаше кой друг да ги изрови.

Представи си, че Саския Зодиак седи до нея гола в леглото. Дете, в тяло на възрастен. Спомни си, как я будеше с плача си в тъмнината.

— Не мога да нося на гърба си и проблемите на другите — призна тя на Доктора. Той й мереше пулса.

Както и да е, помисли си тя, било каквото било. С новото си хоби Саския Зодиак бе преоткрила своята независимост. Последния път, когато Табита се надруса и й се обади, телефонът звънеше и звънеше, но никой не отговаряше. Влезе във виртуализатора, а когато излезе, той продължаваше да звъни.

— Дамата от Не бива — произнесе пресипнало тя.

— Ах… познато ми е — кимна Добрия доктор. — Това е пародия на една стара поема. Знаеш ли, че и това твое привидение също е от книгата…

— Прав си. Видях я, да я чете.

— … „Алиса в страната на чудесата“ — продължи Доктора.

— Не — спря го капитан Джут. — Не е от тази. Книгата е „Питър Пан“. Баща ми обичаше да ми я разказва, Алис ли? Да, кръстих „Алис Лидъл“ на Алиса. Но това и тя може да ти го каже. — Табита видя, че той отново си записва. — Не се безпокойте, докторе. Не страдам от халюцинации.

— Алис не е само безжизнено парче пластмаса! — разнесе се изнервеният глас на господин Спинър от интеркома. — Алис е личност, гласово задействаща се авторефлексна граматична метасистема!

— Ти защо подслушваш? — скара му се капитан Джут.

Господин Спинър изглеждаше разтревожен. Нещо не му даваше мира. Линиите около устните му се бяха врязали. Очилата му едва се крепяха на върха на носа.

— Забравете пластината, тя няма да ви помогне с нищо! — развика се той с глас на човек, комуто твърде дълго са отказвали думата. — Капитане, трябва да говоря с вас насаме!

— По-късно — обеща тя. — Аз ще дойда. — Тя се пресегна и изключи интеркома. — Всичко е заради тоя шибан кораб. Той ни пощури! — Тя се бореше със заплетените чаршафи. — Ще си вдигна чуковете в момента, в който се материализираме, казвам ви! Тогава аз ще изчезна, пък вие ме търсете.