Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
— Той ще ми помогне ли? — усъмних се аз, спомнила си венеца върху главата на кралицата. Той не ме харесваше особено.
— Ако кажа, ще ти помогне — отвърна Алоша. — Той ми е пра-правнук. Ако се инати, прати го при мен. Да, знам, че е задник — добави тя, разбрала погрешно погледа ми, и въздъхна.
— Единственото дете в рода ми, което показва магия, поне в Полния. — Тя поклати глава. — Пуснала е корени и в децата и внуците на любимата ми внучка, но тя се омъжи за мъж от Венеция и замина на юг със съпруга си. Ще мине повече от месец, ако трябва да повикам някого от тях.
— Имате ли си други близки, освен тях? — попитах плахо аз.
— О, да — шейсет и седем пра-правнуци… май — отговори тя след секунда размисъл. — Може и повече да са станали, но постоянно се отдалечават. Някои от тях старателно ми пишат всяка Млада година. Повечето не помнят, че са мои потомци, ако изобщо го знаят. Кожата им е като мляко, примесена с малко чай, но това само ги пази да не изгарят на слънцето, а съпругът ми е мъртъв от сто и четирийсет години. — Каза го спокойно, все едно вече нямаше значение, и вероятно беше точно така.
— Това ли е всичко? — Бях на прага на отчаянието. Пра-пра-внуци, половината изгубени, а другата половина — толкова далечни, че можеше да въздиша над Рагосток и да не изпитва нищо повече от леко раздразнение. Това като че ли не беше достатъчно да държи корените й в земята.
— Не съм и имала други роднини. Майка ми е била робиня в Намиб, но е умряла, докато ме е раждала — това е всичко, което знам за нея. Един южняшки барон я купил от мондриански търговец и я подарил, на жена си, за да има занимание. Бяха добри с мен, още преди да се прояви дарбата ми, но това беше господарска добрина: не бяхме от една кръв. — Тя сви рамене. — Имала съм любовници, предимно войници. Но като остарееш достатъчно, стават като цветята: знаеш, че ще увехнат, още преди да си ги потопила във вазата.
Не се сдържах:
— Тогава защо… защо си тук? Какво те е грижа за Полния… или за каквото и да било?
— Аз не съм мъртва — отвърна язвително тя. — И винаги ме е било грижа за добрите дела. Полния открай време има добри крале. Те служат на народа си, строят библиотеки и пътища, създадоха Университет и са достатъчно изкусни във войната, за да не позволят на враговете си да ги победят и да разрушат всичко. Достойни инструменти са. Може да напусна, ако станат зли и лоши; не бих сложила мечове в ръцете на мъжете, които биха последвали тази проклета луда глава, Марек, в десетки войни за слава. Но Зигмунд е разумен човек и е добър с жена си. Радвам се, че мога да му помогна.
Тя видя злощастното изражение на лицето ми и грубовато, но мило добави:
— Човек се научава да чувства по-малко, дете, или да обича други неща. Като горкия Бало — каза тя с прашно, замислено съжаление, недостатъчно силно да се нарече скръб. — Той живя четирийсет години в манастир и осветява ръкописи, преди някой да забележи, че не остарява. Май беше леко учуден, че се оказа магьосник.
Тя продължи да точи меча си, а аз излязох от стаята, още по-тъжна и нещастна, отколкото преди да попитам. Мислех си как моите братя ще остаряват, как малкият ми племенник Данушек, който ми носеше топката си със сериозна, смръщена физиономия, ще стане уморен, сбръчкан старец, прегърбен от годините. Щях да погреба всички, които познавам, и да ми останат техните деца, които да обичам.
Но по-добре това, отколкото да не остане никой. По-добре тези деца да могат на спокойствие да тичат в гората. Щом ми бе дадена сила, можех да бъда щит за тях, за семейството си, за Каша, за тези две дечица, спящи в леглото тук, и за всички останали, които спяха в сянката на Леса.
Казвах си и се опитвах да си повярвам, че това би било достатъчно, но въпреки всичко мисълта си оставаше студена и горчива сред самотата на тъмните коридори. Някои от по-низшите прислужници вече се залавяха за работа, влизаха и излизаха тихо от стаите на благородниците, за да им стъкнат огъня, също като предния ден, макар днес кралят да беше мъртъв. Животът продължаваше.
— Няма нужда да стъкваш огъня, Лизбета, само ни донеси малко горещ чай и закуска, добро момиче — каза Соля, когато отворих вратата на стаята му. Пламъците вече горяха и поглъщаха две нови цепеници в голямото огнище.
На него не му се полагаше малка килийка, обсебена от гаргойл: разполагаше с две стаи, всяка три пъти по-голяма от тази, в която бях натикана аз. Каменните подове бяха застлани с меки, дебели бели килими: явно използваше магия, за да ги поддържа чисти. В другата стая през отворените врати се виждаше голямо, неоправено легло с балдахин. На широката му дървена страница летеше резбован сокол с око от голям, полиран златен камък с тясна черна зеница.