Изтръгнати от корен [bg]

Не се сдържах:

— Тогава защо… защо си тук? Какво те е грижа за Полния… или за каквото и да било?

— Аз не съм мъртва — отвърна язвително тя. — И винаги ме е било грижа за добрите дела. Полния открай време има добри крале. Те служат на народа си, строят библиотеки и пътища, създадоха Университет и са достатъчно изкусни във войната, за да не позволят на враговете си да ги победят и да разрушат всичко. Достойни инструменти са. Може да напусна, ако станат зли и лоши; не бих сложила мечове в ръцете на мъжете, които биха последвали тази проклета луда глава, Марек, в десетки войни за слава. Но Зигмунд е разумен човек и е добър с жена си. Радвам се, че мога да му помогна.

Тя видя злощастното изражение на лицето ми и грубовато, но мило добави:

— Човек се научава да чувства по-малко, дете, или да обича други неща. Като горкия Бало — каза тя с прашно, замислено съжаление, недостатъчно силно да се нарече скръб. — Той живя четирийсет години в манастир и осветява ръкописи, преди някой да забележи, че не остарява. Май беше леко учуден, че се оказа магьосник.

Тя продължи да точи меча си, а аз излязох от стаята, още по-тъжна и нещастна, отколкото преди да попитам. Мислех си как моите братя ще остаряват, как малкият ми племенник Данушек, който ми носеше топката си със сериозна, смръщена физиономия, ще стане уморен, сбръчкан старец, прегърбен от годините. Щях да погреба всички, които познавам, и да ми останат техните деца, които да обичам.

Но по-добре това, отколкото да не остане никой. По-добре тези деца да могат на спокойствие да тичат в гората. Щом ми бе дадена сила, можех да бъда щит за тях, за семейството си, за Каша, за тези две дечица, спящи в леглото тук, и за всички останали, които спяха в сянката на Леса.

Казвах си и се опитвах да си повярвам, че това би било достатъчно, но въпреки всичко мисълта си оставаше студена и горчива сред самотата на тъмните коридори. Някои от по-низшите прислужници вече се залавяха за работа, влизаха и излизаха тихо от стаите на благородниците, за да им стъкнат огъня, също като предния ден, макар днес кралят да беше мъртъв. Животът продължаваше.

— Няма нужда да стъкваш огъня, Лизбета, само ни донеси малко горещ чай и закуска, добро момиче — каза Соля, когато отворих вратата на стаята му. Пламъците вече горяха и поглъщаха две нови цепеници в голямото огнище.

На него не му се полагаше малка килийка, обсебена от гаргойл: разполагаше с две стаи, всяка три пъти по-голяма от тази, в която бях натикана аз. Каменните подове бяха застлани с меки, дебели бели килими: явно използваше магия, за да ги поддържа чисти. В другата стая през отворените врати се виждаше голямо, неоправено легло с балдахин. На широката му дървена страница летеше резбован сокол с око от голям, полиран златен камък с тясна черна зеница.