Драконите на изгубената звезда [bg]

Мъхът и баща му не се оказаха от чак толкова голяма полза, тъй като, поне доколкото виждаше Тас, мъхът бе развил досадния навик да расте от всички страни на дърветата и камъните, очевидно, без да си има и най-малката представа, че някой би искал да го използва, за да разбере накъде е север. Така че Тасълхоф реши да използва изпитаните с времето техники, които кендерите бяха развили през вековете Скитосване — техники, които ти помагаха да се намериш, след като си се изгубил. А най-известната и обичана от всички кендери техника в този случай включваше използването на компаса на тялото.

Ето и теорията, която стоеше зад схващането за компаса на тялото. Добре известно е, че тялото е съставено от различни елементи, сред които и желязото. Причината да знаем, че в тялото ни има желязо се обяснява с това, че можем да го вкусим в кръвта си. Следователно е разумно да предположим, че същото това желязо ще бъде привлечено на север, по подобен начин, както и желязната стрелка в компаса. (Кендерите дори твърдят, че ако в края на краищата позволим на кръвта да си каже тежката дума, всички ще се затичаме към северния край на света и ще се съберем на едно място. За щастие, ние постоянно се съпротивляваме на желанието на кръвта си. В противен случай отдавна щяхме да се съберем на върха на света, а в резултат светът щеше да се преобърне наопаки.)

За да накараш компаса на тялото си да проработи, трябва да затвориш очи, за да не те объркват разни други неща, да протегнеш ръка и да посочиш напред с показалеца си, след което да се завъртиш три пъти наляво. След това трябва да спреш и да отвориш очи, а когато го направиш, ще откриеш, че си застанал с лице на север.

Кендерите, които използват тази техника, почти никога не пристигат там, закъдето са тръгнали, но твърдят, че винаги се озовават там, където би следвало да бъдат. Ето защо Тасълхоф прекара значителен период от време в щуране насам-натам из Нощлунд (не се беше изгубил), без да намери нито Солантъс, нито път за извън гората, и вече се канеше да опита компаса на тялото си за последен път, когато чу гласове. Истински, живи гласове, а не едва доловимия шепот на бедничките души на мъртвите.

Естественият инстинкт подсказваше на кендера, че веднага трябва да отиде и да се запознае с притежателите на тези гласове, които може би се бяха изгубили и да им помогне да намерят север. Точно в този критичен момент, Тасълхоф чу един друг глас, който обаче се намираше в главата му и съвсем сигурно беше гласът на Танис Полуелф. Често му се случваше да чува в главата си гласа на Танис, и то в моменти, когато особено силно се налагаше кендерът да спре и да помисли дали действията му се съгласуват с първия „закон за самосъхранението“. Понякога Тас се вслушваше в този глас, а понякога не му обръщаше внимание, което в общи линии доста добре описваше отношенията им и по времето, когато Танис все още беше сред живите.

Този път Тас бързо си спомни, че бягаше от Даламар и Палин, а и двамата искаха да го убият, така че или бяха тръгнали да го преследват лично, или бяха изпратили по петите му своите фаворити. Чародеите, припомни си кендерът, винаги изпращаха по задачи своите фаворити. Не беше много сигурен какво точно означава думата фаворити — звучеше му като много, много голяма риба — но реши, че ще спази закона за самосъхранение, ако се покатери на някое дърво и се скрие между клоните му.