Колелото на Осхайм [bg]

Снори изръмжа, но не помръдна. Аз потърках болящата ме челюст. Исен щеше да откаже всяко оръжие, което е под положението му, и с право. Усещах отпечатъка от ръкавицата му върху бузата си.

— Юмручен бой! — казах и вдигнах свитите си пестници.

— Какво? — Исен се приведе напред и изви врат, сякаш не беше чул добре.

— Юмручен бой! Спортът на кралете — казах аз. — Без бъркане в очите, без хапане, без удари под кръста. — От болезнен опит знаех, че преподават това изкуство на младите принцове, и предполагах, че младите графчета също не са лишени от суровостта на подобно образование.

— Няма да се млатя с юмруци на пътя на нейно величество като някакъв пиян селяндур…

— Внимавай, Исен. Баба ми насърчава боксовото изкуство в най-високите кръгове — вярвам, че няма да оспорваш преценката ѝ, както и че няма да откажеш на предизвиканата страна вековното право да избере оръжията. — Размахах юмруци. — Ето ги! — Не бях чак възхитен от идеята, но навремето бях повалил в праха немалко противници, а Исен изпълняваше едно от условията ми за приемливост, понеже беше не по-висок от дванайсетгодишно момче.

Исен се намръщи.

— Ако трябва да те пребия до смърт с голи ръце, принц Джалан, така да бъде. — И даде меча си на сър Тант, от когото не виждах много с изключение на брадата, щръкнала изпод шлема му, и свирепите му очи, блестящи в сенките зад наличника.

— Чудесно. — Дребосъкът имаше кураж, това му го признавам. Бях очаквал да се разфучи и да се откаже от двубоя.

Подадох прибрания си в ножницата меч на Снори.

— И камата също. — Снори посочи с очи към другия ми хълбок. — Виждал съм в юмручен бой мъже да се намушкват, без да са имали такова намерение — просто кръвта им кипва и инстинктите вземат връх.

Стиснах зъби и успях да му благодаря през тях, докато му подавах ножа си.

Рицарите се разположиха така, че да отбележат четирите ъгъла на бойното поле, а предните редици на отряда на Исен се приближиха да гледат, завършвайки по този начин квадрата.

Снори се извисяваше намръщен над войниците от едната страна.

— Е… ами хубаво тогава — казах аз и се изправих срещу своя противник. Човъркаше ме леко смущение. Някъде от морето от лица ме гледаха Кара и момчето. Не бях сигурен, че пребиването на едно смахнато джудже ще ме издигне в очите им.

Исен се приближи с вдигнати юмруци, подскачаше като някое разярено пиле. Малко смутен и заради двама ни, аз замахнах към него, със знанието, че имам поне една стъпка предимство в обхвата, да не споменаваме за две-три десетилетия и трийсетина кила. Дребният побъркан се приведе под ръката ми и се хвърли напред, за да нанесе порой от удари в корема и ребрата ми. Чувството беше все едно ме млатят с малки железни чукове. Малки или големи, железните чукове са невероятно болезнени. Изквичах и отскочих, само за да открия, че той ме връхлита отново.

— Кротко бе… не искам да те нараня. — Вложих всичките си сили в замаха, отправен към него. Исен блокира удара с два юмрука току пред лицето си, после стовари гаден ъперкът в китката ми, преди да успея да си дръпна ръцете. Адски ме заболя.