Колелото на Осхайм [bg]

— Ще направя каквото е нужно.

Изглеждаше толкова суров, толкова решителен, че зарязах темата. Може би знаеше нещо, което аз не знаех. Не го попитах. Снори умееше да пази тайните си — а и на мен не ми се слушаха разкази за мъртвите земи, — но може би те така или иначе ме чакаха в идните дни; може би също като Колелото те стояха на пътя ми и не можеха да бъдат избегнати.

У Снори все още имаше нещо чуждо, онази смесица от смърт и легенди, която бе донесъл със себе си от отвъдното. Двамата стояхме и гледахме как тъмните води на Селийн се появяват от мъглата и изчезват под лодката ни, без да говорим.

Събитията от последния ден се разгърнаха върху празната страница, поднесена ни от речната мъгла. Първо белият дим от татковата клада, който се виеше и издигаше, после горещите облаци, кълбящи се над Апанската порта, изпълнени с воя на мъртвите и писъците на умиращите сред сътворената от мен огнена преизподня. Видях лицето на Дарин, оформено сред мъглата. Барас също се появи и осъзнах, че не помня кога съм го видял за последно. Дали беше с мен, когато поведох атаката да спася Дарин? Не знаех. Пред очите ми бе един негов образ, как размахва ококорен кървавия си меч сред тълпа мъртъвци, но откъде идваше той и какво беше станало след това, нямах представа. Лиза каза, че съм оставил нейния Барас да умре, зарязал съм го на съдбата му, защото се е оженил за нея. Видях и Мартус, вдигнал лице към мен, както когато му хвърлих меча си. Той не беше особено добър брат, нито пък особено добър човек, но дявол да го вземе, беше моят брат, син на майка ми, и мисълта, че вече го няма, ме оставяше празен. Мечът висеше отново на кръста ми, последната допирна точка между нас.

Какво виждаше Снори в мъглата, не мога да кажа, но никой от нас не обели и дума, докато есенното слънце не прогони и последната бяла къделя от речния бряг. Течението вече ни беше отнесло на десет мили и през цялото това време не бяхме видели и следа от армията на Мъртвия крал.