Колелото на Осхайм [bg]

Ето как се бе стигнало дотам да стоя на студения и мъглив речен бряг и да си мисля, че ако наистина бях гъвкав и изобретателен, щях да намеря начин да се измъкна от тази каша. Освен това се държах отстрани за лицето.

— Тя май ми разклати един зъб. — Опипах го с език.

— На мен ми изглеждаш добре — каза Снори, макар и да бе вперил поглед във водата.

Бях накарал един страж да доведе Миша при мен в една от чакалните на двореца. Тя беше дошла с Ниа, ревяща в ръцете ѝ, и на лицето ѝ бе изписано смъртното изтощение на млад родител, примесено с дългите ужаси на нощта.

— Джалан? — Беше изненадана, че я викам.

— Седни, Миша. — Кимнах към кушетката отсреща, щедро тапицирана мебел от някакъв флорентински майстор.

— Какво има? За Дарин е! Кажи ми! — Тя стоеше като вкопана, даже плачът на Ниа утихна, за да подчертае момента.

Думите пресъхнаха в устата ми и отчаяно ми се прииска да можех пак да си направя оглушки.

— Той беше много смел — казах. Канех се да кажа още много неща. Знаех как ще го издекламирам, думи за героизма на брат ми, думи на утеха, окуражителни думи за бъдещето. Но когато се стигна дотам да ги изрека, ми дойдоха само тези четирите.

Тогава тя се преви, сгъна се надве и се свлече на пода; Ниа си мълчеше на сигурно място в ръцете ѝ. Бях очаквал ярост, въпроси, отричане, но скръбта ѝ просто се пресегна и ѝ отне гласа.

Накарах Алфонс от стражата на баща ми да я отведе в балната зала, където множество войници бдяха над растящата група оцелели, събрани от различни части на двореца. После пратих да повикат Лиза. Тя влезе бледа, със студенина в погледа, горда, сякаш аз бях нашественик, а тя — моя пленница.

Опитах се да я отклоня към кушетката, но тя продължи да се приближава, докато почти не опря нос в моя. Инстинктът ми винаги е бил да поднасям лошите новини от разстояние и да съм готов да бягам.