Колелото на Осхайм [bg]

— Слезте от коня, принц Джалан, и ще обсъдим въпроса.

— Може би не наблегнах достатъчно на спешността…

Исен започна да слиза от коня си, все едно си плямпах ей така, време да минава.

— … спешността на моята мисия. Не съм оставил града под атака — и то град, на който, би трябвало да добавя, съм маршал, за да си губя времето с всеки случаен познат…

— Слизай от коня, принц Джалан, това няма да отнеме дълго. — Граф Исен даде знак на Хенан да излезе напред и като видя нежеланието му, отиде до него и сложи ръка на рамото му. Момчето сякаш бе порасло с цяла стъпка, откакто го бях видял за последно, и сега стърчеше с няколко сантиметра над графа. — Този младеж, изглежда, има доста високо мнение за теб, принце. Не би искал да го разочароваш, нали? — Исен насочи безумните си черни очички към мен. За разлика от хората си, той не носеше доспехи, а обшитият му с кожа плащ бе прекалено топъл за времето. Кожените му ръкавици лежаха една върху друга на лъка на седлото му.

Въздъхнах и слязох. Убиец със сигурност можеше да надбяга рицарите на Исен, но има нещо особено в това да те гледат хора, които очакват повече от теб… то е като котва, дяволски неудобна котва. Пренебрегнах Исен и отидох при Кара, която изглеждаше доста добре в простата си ленена рокля за из път, а косата ѝ бе сплетена на плитки както при първата ни среща. Слънцето най-после бе потъмнило кожата ѝ и това ѝ отиваше.

— Кара. — Дарих я с най-хубавата си усмивка.

— Крадец! — Плесницата ѝ ме свари неподготвен.

— Ох! За бога, Кара! — Залитнах, притиснал ръка към лицето си. Можех да почувствам как отпечатъкът ѝ пламти в червено върху него, за щастие от страната, обратна на избраната от Лиза. — Боже! — Исен пък ме зашлеви от „Лизината страна“ на лицето с една от тежките си ръкавици — трябваше да се протегне, за да ме достигне, но вложи достатъчно сила, та главата ми да се завърти, пръскайки слюнка и изненада. — О, я стига! — изревах и отстъпих със залитане, вдигнал ръце да се защитя. — Защо се биете, мътните го взели?

Вместо отговор Исен вдигна палец и показалец, събрани, сякаш ми поднасяше нещо да го разгледам. През изпълнилите очите ми сълзи видях нещо мъничко и златно.

— Какво е това? — Избърсах уста и открих кръв по пръстите си.

— Причина — каза Исен.

— Еба ти малката причина! — изкрещях.

— Прилича ми на остро парченце злато — подхвърли Снори. Бих предпочел вместо това да разсече Исен на две още по-малки парченца.

— Това е треска — процеди през зъби Исен. — Наредих да я позлатят. Ще отгатнеш ли къде я намерих?

— Може би… когато са ти наврели бастуна в задника. — Болката в лицето ме беше накарала да забравя за момент, че той има няколкостотин мъже зад себе си — макар че със задоволство забелязах, че някои от тях се мъчат да скрият усмивките си.