Колелото на Осхайм [bg]

На следващия завой пред очите ни изникна толкова неочаквана гледка, че цялата ми сънливост се изпари, заедно с всяка следа от чувството за сигурност, което ме бе обгърнало.

— Много дребен мъж на много едър кон, с прекалено дълъг за ръста му меч — изтъкна очевидното Снори.

— И с много приятели. — Вече почти бях извъртял Убиец в обратната посока. Защо граф Исен ще стои на пътя ни начело на колона от няколкостотин мъже, не можех да кажа. Важното бе, че всъщност не ме интересуваше. Дуелът ни може да бе останал в миналото, но имах обширни плътски познания върху жена му, най-голямата от сестрите Де Вийр; без съмнение дребният копелдак щеше да измисли някакъв нов начин да извърти този факт срещу мен.

Снори се приведе в седлото и хвана юздите на коня ми.

— Това е твоята страна, Джал. Тези хора не са ли на твое подчинение?

— Той е граф — казах. — Верността му е към кралицата. — Дръпнах поводите на Убиец, мъчейки се да ги освободя от хватката на северняка. — Освен това е маниак, който ме мрази. Ето защо планирам да го заобиколя с помощта на някои от местните пътища — междуселски, ако трябва. Иначе нещата няма да свършат добре, повярвай ми. Ако им се представим, в най-добрия случай ще ни забавят, а по-вероятно ще ни убият и двамата.

Снори пусна юздите и сви рамене.

— Щом поставяш въпроса така… — Той също понечи да извърти коня си, после спря. — Кара?

Хвърлих поглед през рамо. Пред първата редица на пешаците стоеше руса жена, с Исен от едната си страна и четирима рицари на коне от другата. Обаче не можеше да е Кара.

— Не е тя. — Потеглих обратно по пътя, по който бяхме дошли. Оръженоска ме следваше покорно на повода си.

— Принц Джалан! — Гласът на граф Исен се разнасяше надалеч в неподвижния въздух. — Тук имам двама северняци, които твърдят, че ви познават.

— Хенан? — извика Снори.

— Уф, да му се не види. — Извъртях Убиец обратно. Да си плюя на петите все още ми изглеждаше най-добрата идея, но знаех, че Снори няма да дойде с мен, а ме чакаше дълъг и опасен път. — Какво искаш, Исен?

— Може би ще ми окажете честта да се приближите, за да не се налага да викаме един към друг на пътя като селяндури.

Имах лошо предчувствие за цялата тази работа, но въпреки това подкарах неохотно коня си напред и спрях на пет метра от Исен. Редицата пешаци на пътя зад графа и рицарите му носеха ливреята на Исен над лека ризница. А копията им образуваха гора над стотици железни шлемове. Кара и Хенан стояха в сянката на конете на рицарите, и двамата покрити с мръсотия от пътя, но все пак в по-добра форма, отколкото ги бях оставил. Трудно е да изглеждаш едновременно доволен и разтревожен, но вьолвата и момчето се справяха отлично.

Кара отвори уста, но Исен заговори, преди да е произнесла и дума:

— Бях на изток, защитавах снабдителните маршрути на кралицата в Слов. — Дребният граф държеше безжалостните малки мъниста, които бе получил вместо очи, вперени твърдо в мен. — Но до мен стигна вест, че градът бил под обсада. Даже горял? Бих обвинил вестоносците в лъжа, но сам видях заревото снощи, когато се приближихме. — Скована усмивчица трепна върху устните му. — Обаче сигурно съм сбъркал. Един принц на Червения предел не би се отдалечавал от града в час на заплаха!