Каменният кръг [bg]

Едната ми изтръпнала буза започна да ме щипе; сложих ръка на нея и усетих някакви вдлъбнатини. Погледнах надолу и видях паднали плодове от офика, искрящо червени и черни сред тревата. Много подходящо, помислих си, леко развеселена. Бях паднала под офика — защитата на планинците срещу вещици и магии.

Хванах се за гладкия ствол на дървото и с мъка се надигнах на крака. Като все още се държах за него за опора, погледнах на североизток. Дъждът превръщаше хоризонта в невидима сивота, но аз знаех, че натам е Инвърнес. Не повече от час с кола, по модерни пътища.

Път наистина имаше; виждах очертанията му, които водеха покрай основата на хълма — тъмна сребриста линия сред сияещата зелена влага на мочурливата равнина. Обаче повече от четирийсет мили пеша беше нещо съвсем различно от пътуването с колата, която ме бе довела тук.

Вече започвах да се чувствам по-добре и се изправих. Слабостта в крайниците ми отминаваше, заедно с усещането за хаос в ума ми. Беше точно толкова лошо, колкото се страхувах, преходът; вероятно дори по-лошо. Усещах ужасяващото присъствие на камъните зад мен и потреперих, кожата ми настръхна.

Бях жива обаче. Жива и дори под ребрата ми, като малко слънце, разцъфваше увереност. Той беше тук. Вече го знаех, макар да не бях сигурна, когато минах между камъните; направих го само с надежда. Но бях хвърлила мисълта си за Джейми като спасително въже през бушуващ порой — и въжето се бе затегнало в хватката ми и ме измъкна.

Бях мокра, измръзнала и натъртена, сякаш прибоят ме е подмятал в каменист бряг. Но бях тук. И някъде в тази странна земя от миналото беше мъжът, когото дойдох да намеря. Спомените за мъка и ужас отстъпиха, когато осъзнах, че жребият е хвърлен. Не можех да се върна обратно; това почти със сигурност щеше да е фатално. И щом осъзнах, че ще остана тук, всички колебания и страхове бяха заменени от странно спокойствие, почти ликуване. Не можех да се върна. Нямаше какво друго да сторя, освен да вървя напред — и да го намеря.