Игри за милиарди [bg]

И го бяха хванали на място, със сак наркотик в едната ръка и опаковка — в другата.

— Може би обаче има начин да се спасиш, Джоунс — добави Мия малко резервирано.

Джоунс съзря лъч надежда за пръв път.

— Слушам. Какъв е той?

— Разкажи ни за охранителната фирма. Ако ни помогнеш, ще положа всички усилия да се отървеш по-леко.

Значи знаеше и за фирмата. Какво не знаеше? Надяваше се да е много, защото изведнъж почувства непреодолимо желание да й каже всичко, което я интересуваше. Имена, дати, проблемите с цикъла на жена му, каквото и да е, беше готов да проглуши ушите й.

— Колко по-леко и какво искаш да знаеш? — попита Джоунс с тон на човек, който наистина има реален избор пред себе си.

— Ще опитам да ти отбия двайсет. Ще останат максимум двайсет. Ако се държиш като примерен гражданин, и те могат да паднат наполовина.

Той закима толкова енергично, че щеше да си счупи врата. Десет години звучаха като кратка ваканция.

— Охранителната фирма ви изпрати тук, нали? — започна Мия.

— Да. Ние сме изпълнители. От време на време ни наемат да свършим някоя и друга работа.

— Кой контактува с вас? Дай ми име.

Спомни си двайсетте години, които щяха да паднат от присъдата му.

— О'Нийл. Марти О'Нийл — отговори той без капка колебание.

— Какво трябваше да направите?

— Да открием някакъв компромат. Да сложим бръмбари в телефоните. Да оставим малък подарък някъде из къщата.

— Хероина. За да ме компрометирате, нали?

— Да, вероятно. Нямам представа какво са искали да правят по-нататък. — Опитваше се отчаяно да говори убедително. По никакъв начин не би искал да навреди на приятната дама, в чиито ръце бяха двайсет години от живота му.