Игри за милиарди [bg]

— Виж ти… И какво сте намислили вие, момчета?

При вида й като че ли дъхът им секна. Кога бе излязла навън? Бяха видели как си ляга, как гаси лампата. Кога се бе облякла и откъде се взеха всичките тези ченгета?

Нима бяха попаднали в капан? Един от полицаите започна да им чете правата със силен глас. Тримата пристъпваха от крак на крак и слушаха.

Те обаче бяха професионалисти и имаха разработена версия, в случай че стане нещо такова. Е, не чак такова — не си бяха представяли, че ще ги спипат десетина ченгета, които ги гледаха мрачно, след като попаднаха право в капана им. Не и пред собственичката на този дом, която сега ги наблюдаваше с ръце на кръста и с пистолет на колана.

Кастил пое главната роля и започна на висок тон:

— Нищо не разбирам! Какво става тук? — попита той. — Какво правите в къщата на братовчедка ми?

— Братовчедка ти ли? — повтори Мия и леко наклони глава.

— Да, Хуанита Алварес. Помоли ни да й направим услуга. — Тясното му лице доби озадачен вид. — Един момент… не ми казвайте, че сме объркали адреса…

Мия сякаш се усмихна.

— И каква е тази услуга?

— Искаше да вземем някои неща от мазето й. И важни документи от офиса й. Чекмеджетата бяха заключени, та се наложи да ги понасиля малко…

Мия погледна другите двама.

— Истината ли казва?

— Абсолютно — веднага изсумтя Джоунс.

— Чистата истина — повтори разпалено Филипс.

Лицата на тримата сега изглеждаха разтревожени и стъписани заради шокиращата несправедливост на ситуацията. Ние сме почтени хора, крещяха физиономиите им, правим семейна услуга, защо тази лоша жена тълкува така превратно мотивите ни?

— За какво ти е бухалката? — попита Мия Филипс.

— Аз… Хуанита, каза, че имало плъхове. Мразя плъхове.

Тя се обърна към Джоунс.

— И какво има в сака?

— Отрова за плъхове — отговори той и се ухили на колегите си.

— Освен това, изглежда, сте изгубили и ключовете от къщата, които ви е дала Хуанита? — Мия погледна изпитателно Кастил.

— Трябва да са останали в другия панталон — отговори той и сви слабите си рамене. Вече говореха и изглеждаха доста наперено.

Мия скръсти ръце и отстъпи малко назад.

— Какво правдоподобно алиби — отбеляза тя саркастично. — Ако не бяха снимките и онова, което вече знам за вас, можех дори да ви пусна да си вървите…

— Какви снимки? — попита Кастил. Не му прозвуча добре.

Не беше добре. Услужлив полицай веднага подаде на Мия пачка черно-бели снимки. На всяка бяха отпечатани датата и часът. Мия им ги показа една по една, достатъчно дълго, за да могат тримата да им се насладят. На едната се виждаше как Джоунс си бърка в носа в раздрънкана сива кола, паркирана пред къщата й предишната седмица. После Кастил, чийто кокалест задник стърчеше във въздуха, докато той оглеждаше ключалката на страничната врата на къщата й посред бял ден преди три дни — според часовника на фотоапарата беше станало в два часа следобед. По това време Мия беше на работа, а той искаше да е сигурен, че ще вземе нужния шперц, за да отвори.