Катерина де Медичи [bg]

Кървавата завеса изчезна веднага. Изхлипах, осъзнала, че и лицето на Шарл е изчезнало – в огледалото се сгъстиха облаци. Очертаха трето лице – красиво, с брада и черти като на съпруга ми.

– Скъпи мой – ахнах.

От всичките ми деца Едуар бе най-подходящ за крал. Започнах да броя проблясъците, ала не стигнах далеч – кървавият покров се спусна отново. Стоманата просветна, сякаш отразяваше слънцето. Заслепена, извиках и закрих очи.

Когато погледнах, металната повърхност бе кристална, чиста – огледало и нищо повече. Взрях се в него и видях отражението си, ясно откроено.

Над дясното ми рамо надничаше обжарено от слънцето лице на момче – навярно шестгодишно. Изглеждаше осезаемо, не призрачно, с късо подстригани кестеняви къдрици и големи очи – зелени като на баба му Маргьорит Наварска и на майка му Жана.

Извърнах се рязко и прекатурих табуретката, изправяйки се нестабилно на крака. Момчето стоеше до вратата – истинско дете от плът и кръв, със зяпнала от удивление уста.

– Ей, ти! – изкрещях и се стреснах, усетила как силна ръка ме улавя за лакътя. Момчето побягна.

– Стойте! Не прекосявайте кръга! – предупреди ме Руджиери.

– Но аз го познавам! Това е Анри Наварски, синът на Жана! Какво прави тук? Трябва да е в Париж! – възкликнах.

– Конярче е – възрази Руджиери. – От конюшните. Любопитно момче, което си проси боя. Оставете го. Важно е да затворим кръга, както се полага.

– Не! – извиках. – Не още! Искам да питам краля какво ми показа огледалото. Знам, че сте способен да извикате съпруга ми.

Руджиери въздъхна тежко и се взря в пламъка на свещта зад олтара и в дима, кълбящ се над черепа.

– Добре – кимна най-сетне. Извади втория гълъб от клетката и изви врата му. После избърса огледалото с ръкав.

– Дайте ми ръка. – Отдръпнах се, но той добави. – Ще ви познае, Катрин. Кръвта ви ще го доведе най-бързо.

Протегнах примирено длан и не трепнах, когато острието ужили върха на пръста ми. Магьосникът изцеди малко кръв и притисна пръста ми в студената повърхност на огледалото. Седна върху табуретката и задиша ритмично. Не след дълго главата му клюмна и клепките му запърхаха.

– Анри – прошепна дрезгаво той. Гласът му прозвуча умолително, подканващо. – Анри дьо Валоа...

Очите му се затвориха и тялото му се отпусна безжизнено. Крайниците му затрепериха, изправи се рязко, но главата му остана клюмнала напред, все едно е заспал. Камата просветна отново – отрязаната глава на гълъба тупна върху пода, а лявата ръка на магьосника потърси пипнешком перото.

Наблюдавах вцепенена как Руджиери натопи върха на перото в кървавата шия на гълъба и започна да пише върху ясната повърхност на огледалото с почерка на съпруга ми: Катрин... От любов към теб... Идвам от любов към теб.

Ръката на Руджиери спря да се гърчи и се зарея над стоманата. Чакаше въпрос.

– Синовете ни – прошепнах. – Ще умрат ли, без да оставят наследници?