Катерина де Медичи [bg]

Трийсет и трета глава

Върнах се в Париж навреме, за да изпратя дъщеря си Елизабет на дългия път към гостоприемните обятия на съпруга ѝ – крал Филип Испански. Целунах я разплакана за сбогом, защото знаех какво ѝ предстои – самота сред чужденци, напрегната борба с непознат език. Щом каретата ѝ потегли, седнах и ѝ написах първото от много писма, та да не чака дълго първата вест от дома.

Докато отсъствах, Шарл дьо Гиз, кардиналът на Лорен, се бе заловил да въведе ред във финансовите дела на Франция. Войните бяха довели страната почти до разорение и кардиналът – арогантен глупак – реши, че най-доброто решение е да не плати на френските войници, върнали се най-сетне у дома след битките. Мерките му, съчетани с ожесточено преследване на протестантите, спечелиха на него и на брат му омразата на простолюдието.

Протестантските водачи се събраха край пристанище Юге, кроейки планове да свалят от власт братята Дьо Гиз и на тяхно място да издигнат непостоянния Антоан дьо Бурбон. Кардиналът ми докладва с гневно лице.

– Проклетите хугеноти няма да спрат, докато не катурнат и Короната – заключи той.

Най-дълбоко се разтревожих обаче, че здравето на Франсоа се е влошило. Ухото на младия крал го болеше непрекъснато и излъчваше зловеща миризма; пришки осейваха петнистото му лице. Консултирах се ужасена с лекарите и се реших да го заведа в двореца "Блоа", далеч от потискащата градска жега.

В каретата Франсоа се почувства още по-зле; отпусна глава в скута ми и стена жално през целия път. Замлъкна само три пъти – когато даде знак на кочияша да спре, надвеси се през прозореца и повърна.

В "Блоа" братята Гиз отнесоха Франсоа в леглото му, а аз изпратих да извикат лекарите. С Мария седнахме до постелята на болника. Младата жена все още носеше траурно бяло, ала зад царственото ѝ изражение прозираше страх. Привързаността към младия ѝ съпруг не изглеждаше изцяло престорена; тя държеше отпуснатата му ръка и му шепнеше окуражително, Франсоа бе на петнайсет – на тази възраст баща му беше мъж – ала хилавото тяло, проснато в леглото, имаше тесни детски рамене, а по лицето му нямаше нито едно косъмче.

– Франсоа! – примоли се Мария. – Кажете ми нещо...

Клепките му се повдигнаха леко.

– Ннн... не ме насилвайте – заекна. – Боли ме.

И затвори отново очи.

Шарл и Едуар влязоха в стаята и се втренчиха колебливо и изпитателно в по-големия си брат.

Грозноват и избухлив, със свистяща кашлица, измъчваща го още от бебе, Шарл се обърна към мен и попита с висок, бездушен глас:

– Умира ли? Ще стана ли крал?

Клепачите на Франсоа трепнаха. Мария пусна дланта на съпруга си, протегна се пред мен и зашлеви пухкавата буза на Шарл.

– Ужасно момче! Какви противни думи бръщолевиш! – възкликна тя.

Лицето на Шарл се разкриви от гняв.

– Едуар е виновен! – ревна той към по-малкия си брат – красив, умен, висок и очарователен, пълна противоположност на Шарл. – Той ме подучи да ги кажа! – Обърна се към Едуар, който се разтрепери в прегръдката ми. – Искаш Франсоа да умре. И аз също. Искаш и двамата да умрем, та всички да слушат теб!