Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Той протяга върховете на пръстите си към него — елегантен дворцов жест, — Хисун се покланя и когато най-после се осмелява да вдигне поглед, лорд Валънтайн вече го няма. Така… Значи всичко мина в края на краищата — неговият сън, неговата фантазия. Не позволява на лицето му да се появи никаква реакция. Вдървен и сериозен, той се обръща към зеленозлатния ескорт, тръгват заедно по коридорите към обществените нива на Лабиринта, където го оставят. Но той не може да се върне в стаята си — умът му е като побъркан. От дълбините му изплуват всички тези отдавна изчезнали същества, които е опознал толкова добре — Нисмил, Синабор Лавон, Тесме, Декерет, Калинтан, злощастния Халигом, Еремойл, Иниана Форлана, Висмаан, Сарис. Сега те са част от него, запечатани завинаги в душата му. Има чувството, че е погълнал цяла планета. С какво ли ще се занимава занапред? Помощник на коронала? Блестящ живот в Замъка Връхни? Празненства в Хай Морпин и Стий, в компанията на големите хора на империята? Та някой ден той би могъл да стане коронал! Лорд Хисун! Той се смее на чудовищното си предположение. И все пак, и все пак… Защо не? Нима Калинтан е очаквал да стане коронал? Ами Декерет? Ами самият Валънтайн? Но не бива да си мисли такива неща. Трябва да работи, да учи, да живее живота си миг по миг, а съдбата сама ще се оформи.

Изеднъж разбира, че се е загубил — той, който на десетгодишна възраст беше най-добрият екскурзовод в Лабиринта. Замаян, той се е залутал из нивата, половината нощ е минала, а той не знае къде се намира. След време установява, че е на най-горното ниво, откъм пустинята, близо до Отвора на сабите. Само петнадесет минути и може да излезе от Лабиринта. Обикновено не копнее за това, но тази нощ е особена и той не се противи на краката си, когато го отнасят към изхода на подземния град. Отива до Отвора на сабите и се вглежда в ръждясалите остриета, останали от някаква древна епоха и поставени там, за да обозначат границата. След това прекрачва смело напред и се оказва сред горещата суха пустош. Подобно на Декерет, той тръгва през пустинята, отдалечава се достатъчно от Лабиринта и застава сам под хладните, ярки звезди. Толкова много! И една от тях е старата Земя, от която са произлезли всичките милиони и милиони хора преди толкова много време. Хисун стои като омагьосан. У него се прокрадва някакво всеобхватно усещане за историята на космоса, залива го като река. В Регистъра на душите се пазят достатъчно записи, за да има какво да прави още половин вечност, мисли си той, и въпреки това, нещата в него са само една малка частичка от всичките тези светове, от всичките тези звезди. Иска му се да грабне записите и да ги погълне, да ги направи част от себе си. Но сега трябва да изостави тези мисли и да се откаже от изкушенията на Регистъра. Изчаква малко, докато умът му престане да се върти като вихрушка. „Сега ще съм съвсем спокоен — казва си той. — Ще овладея чувствата си.“ Позволява си да погледне за последен път към звездите, напразно търси старата Земя. След това свива рамене, обръща се и бавно тръгва назад към Отвора на сабите. На сутринта лорд Валънтайн ще изпрати да го повикат. Много е важно да поспи преди това. За него ще започне нов живот. „Ще живея в замъка Връхни — мисли си той — и ще бъда помощник на коронала, а кой знае какво ще стане с мен след това?“ Но каквото и да е, ще е това, което трябва да се случи — както с Декерет, с Тесме, със Синабор Лавон, дори и с Халигом — с всички тези, чиито души сега са част от неговата.