Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Мислиш ли, че ще падна, братко?

— Няма голяма вероятност.

— Тогава защо стоиш толкова близо? Боиш се да не паднеш ти ли? — Валънтайн се засмя. — Бъди спокоен. Винаги ще успея да дойда до теб, за да те подкрепя.

— Много си грижовен — каза Вориакс, но тогава огледалата се завъртяха и засвяткаха ослепително, така че не успяха да довършат разговора си.

Наистина, Валънтайн не бе уверен в себе си, защото огледалната пързалка не беше за инвалиди, а след счупването му бе останало едно леко и дразнещо куцане, което нарушаваше координацията му. Но той бързо се овладя и се задържа прав без усилия, запазвайки равновесие и в най-трудните моменти, а когато премина близо до Вориакс, забеляза, че угрижеността е изчезнала от лицето му. Тази случка бе накарала Валънтайн да се замисли, докато се спускаха по склона към Тентаг, за танцовия фестивал, към Ерстуд Гранд и Минимул, към Гинкандейл и Фурибъл за да наблюдават любовния полет на каменните птици. Вориакс беше загрижен и любящ настойник и в същото време снизходителен и укоряващ — бащинските му грижи за Валънтайн изглежда бяха още един начин да поддържа авторитета си пред него. Но на Валънтайн, който беше на прага на възмъжаването си, това никак не се харесваше. Все пак си даваше сметка, че братските взаимоотношения означават обич и война едновременно, така че пазеше раздразнението за себе си.

След Фурибъл минаха през Бимбак Ист и Бимбак Уест и постояха пред високите по миля кули-близнаци, пред които и най-високият човек се чувстваше като мравка. После хванаха пътя за Амбълморн, където няколко пълноводни потока даваха началото на река Глейдж. Надолу по склона след Амбълморн имаше едно място, простиращо се на няколко мили, с твърда, бяла като тебешир почва, където дървета, които на други места израстваха чак до небето, бяха странно деформирани, не по-високи от човешки ръст и не по-дебели от китка на момче. Тук бе пострадал Валънтайн, пришпорвайки твърде силно сред множеството коварни, показващи се над земята корени. Бе паднал и кракът му се бе оказал извит между тънките, но неподатливи стебла на две хилядолетни дървета, а след това дойдоха месеците на безпокойство и отчаяние, докато костта постепенно зарастваше, а една година от младостта му безвъзвратно си отиде. Защо бяха тук отново? Вориакс бродеше из странната гора сякаш търсеше скрито съкровище. Най-накрая той се обърна към Валънтайн и каза: