Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Да, милорд.

— А на колко беше, когато започна да ровиш в Регистъра на душите?

— Значи знаете, милорд! — прошепва Хисун и се изчервява, забил поглед в краката си.

— На четиринадесет, нали? Струва ми се, че така ми казаха. Наредих да те наблюдават. Преди три или четири години ми докладваха, че си влязъл с измама в Регистъра. Бил си четиринадесетгодишен, а си казал, че си учен. Предполагам, че си видял много неща, които обикновените момчета на твоята възраст дори не подозират.

Лицето на Хисун пламти. В главата му се върти мисълта: „Преди един час, милорд, видях как вие и брат ви правите любов с една дългокоса вещица от Гизелдорн“. По-скоро ще позволи да го погълнат дълбините на света, отколкото да каже такова нещо гласно. Но той е сигурен, че лорд Валънтайн го знае и това го смазва, не смее да вдигне поглед. Този рус мъж не е Валънтайн от записа, онзи беше чернокосият Валънтайн, по-късно измъкнат от тялото си, защото вече короналите носят чужда плът. Но човекът вътре е същият и Хисун го знае отлично.

Затова мълчи.

Лорд Валънтайн казва:

— Може би се изразих грубо. Ти винаги си бил по-развит за възрастта си. В края на краищата в Регистъра не си видял много непознати неща.

— Видях Ни-моя, милорд — отговаря Хисун с дрезгав, едва доловим глас. — Видях Сувраел и градовете около замъка Връхни, джунглите край Нарабал…

— Да, разширил си познанията си по география. Добре е човек да знае всичко това. Но географията на душата… Изучил си я по свой собствен начин, а? Погледни ме! Не съм ти ядосан.

— Не?

— Аз заповядах да те допуснат в Регистъра. Не за да се удивляваш на Ни-моя и не за да гледаш как хората се любят. Направих го, за да разбереш какво всъщност е Маджипур, за да можеш да преживееш поне една милиардна част от този наш свят. Това беше твоето образование, Хисун. Прав ли съм?

— Така го възприемам и аз, милорд. Да, имаше толкова много неща, които исках да науча.

— И успя ли?

— Не, милорд. Дори и една милиардна част не можах.

— Жалко, защото повече няма да имаш достъп до Регистъра.

— Милорд? Ще бъда ли наказан?

Лорд Валънтайн се усмихва тайнствено.

— Наказан? Не, това не е точната дума. Но ще напуснеш Лабиринта и по всяка вероятност няма да се върнеш тук, дори когато стана понтифекс, дано не е скоро. Назначавам те в свитата си, Хисун. Обучението ти завърши. Искам да се заловиш за работа. Сега вече си достатъчно голям, струва ми се. Семейството ти още ли живее тук?

— Майка ми, двете ми сестри…

— Ще бъдат осигурени. С всичко, от което имат нужда. Сбогувай се с тях и опаковай багажа си. Можеш ли да тръгнеш с мен след три дни?

— Три… дни…

— За Алайзор. Отново искат да устроя процесия. След това на Острова. Този път ще пропуснем Зимроел. Ще се върнем в Замъка след седем или осем месеца, надявам се. Там ще имаш апартамент. Малко допълнително обучение, предполагам нямаш нищо против. Ти разбра, че те очаква това, нали? Знаеше ли, че съм те набелязал за големи неща, когато беше парцаливо момченце, скубещо туристите? — Короналът се разсмива. — Късно е. Ще разпоредя да те вземат рано сутринта. Има много неща, за които да си поговорим.