Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Какво ще правим? — попита Валънтайн.

— Предлагам да преспим в края на гората, а утре сутринта, по светло, да влезем в селото и да видим как ще ни посрещнат.

— Могат ли да ни нападнат?

— Да ни нападнат? Силно се съмнявам. Струва ми се, че те са дори по-миролюбиви от всички останали жители на планетата. Но защо да се натрапваме? Нека зачетем желанието им да са сами. — Вориакс посочи една тревиста полянка край някакъв поток. — Какво ще кажеш да си устроим лагер ето там?

Те спряха, пуснаха животните да пасат, разгънаха завивките си и набраха сочни филизи за вечеря. Докато събираха дърва за огъня Валънтайн попита:

— Ако лорд Малибор дойде да ловува в тукашната гора, би ли зачел желанието им?

— Нищо не може да попречи на лорд Малибор да преследва плячката си.

— Точно така. Не би и помислил за подобно нещо. Мисля, че ти ще бъдеш далеч по-добър коронал от лорд Малибор, Вориакс.

— Не говори глупости.

— Не са глупости. Всички смятат, че лорд Малибор е груб и недодялан. А когато дойде твоят ред…

— Престани, Валънтайн!

— Ти ще станеш коронал — каза Валънтайн. — Защо се преструваш? Тиеверас е много стар, ще минат две-три години и лорд Малибор ще се премести в Лабиринта. Сигурен съм, че ще посочи теб за коронал. Не е толкова глупав, за да не се съобрази с мнението на всичките си съветници, а после…

Вориакс улови Валънтайн за китката и се наведе към него. В очите му имаше раздразнение и гняв.

— Подобни приказки носят само лош късмет. Моля те да престанеш.

— Може ли да кажа само още нещо?

— Да, но не искам повече да гадаеш за това, кой ще бъде коронал.

Валънтайн кимна.

— Това не е гадаене, а един въпрос — между братя, — който искам да ти задам от известно време. Не казвам, че ще станеш коронал, но искам да знам дали искаш да станеш. Питали ли са те изобщо за това? Готов ли си да поемеш товара?

След известно време Вориакс отговори:

— Това е товар, който никой не смее да откаже.

— А ти желаеш ли го?

— Ако съдбата ми го отреди, смяташ ли, че трябва да кажа „не“?

— Не отговори на въпроса ми. Да погледнем себе си — млади, здрави, щастливи, свободни. Освен задълженията си в двора, които не са кой знае колко големи, можем да правим каквото си поискаме, да ходим навсякъде, където пожелаем — до Зимроел, на поклонение на Острова, в Кхинторските планини… Да изоставиш всичко това, само за да носиш звездната корона и да подписваш милиони декрети, да устройваш шествия с всичките им речи, а след време да се преместиш на дъното на Лабиринта… Защо, Вориакс? Защо му е на човек всичко това? Ти би ли го направил?

— Ти си още дете — отвърна Вориакс.

Валънтайн се отдръпна назад, сякаш го бе ударил по лицето. Отново тази снизходителност! Но прецени, че заслужава подобно отношение, защото задава наивни, детински въпроси. Овладя гнева си и каза: