Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Занесе наръча дърва на полянката и започна да разпалва огъня. Вориакс дойде скоро след това, но не каза нищо и между тях се промъкна някаква студенина, която силно смути Валънтайн. Искаше да се извини на брат си, но те никога не се бяха държали деликатно помежду си за подобни неща. Все още мислеше, че могат да разговарят и за най-интимни неща, без да се обиждат. От друга страна му беше трудно да понесе тази студенина — отровата и щеше да провали пътуването им. Валънтайн потърси начин да възстанови близостта между двамата и след малко се спря на този, който вършеше работа, когато бяха малки.

Той отиде до Вориакс, който режеше навъсено месото за вечеря и му каза:

— Искаш ли да направим една борба, докато чакаме да заври водата?

Вориакс вдигна поглед изненадано:

— Какво?

— Имам нужда от физическо натоварване.

— Покатери се на онези дървета и потанцувай на клоните им.

— Хайде, Вориакс, ела да се поборим.

— Няма да стане.

— Защо? Нима ако те преборя, това ще накърни достойнството ти още повече?

— Внимавай, Валънтайн!

— Изразих се грубо. Прости ми. — Валънтайн зае поза на борец и протегна напред ръце. — Хайде, ела! Една-две хватки, за да се поизпотим преди вечеря.

— Кракът ти едва е заздравял.

— Но е заздравял. Можеш да използваш всичката си сила, без да се притесняваш.

— Ами ако ти счупя крака — тук, на един ден път от най-близкия град, какво ще правим?

— Хайде, Вориакс! — подкани го Валънтайн нетърпеливо. — Покажи ми, че все още можеш да се бориш!

Той се засмя, плесна с ръце, кимна, след това отново плесна. Мушна ухиленото си лице почти под носа на брат си и го дръпна за крака. Вориакс се поддаде и двамата се сборичкаха.

Нещо не беше наред. Бяха се борили често още от времето, когато Валънтайн беше достатъчно голям, за да се противопостави на брат си. Познаваше всичките му хватки, финтовете с равновесието и изненадващите движения, но човекът, с когото се бореше сега, му се струваше напълно непознат. Дали някой метаморф не се бе вмъкнал в кожата на Вориакс? Не, не, не! И това е заради крака му. Вориакс не пускаше в действие цялата си сила, умишлено внимаваше и се бореше неумело, отново го покровителстваше. В изненадващ изблик на гняв, Валънтайн се хвърли към него и макар че етикетът не позволяваше, го сграбчи и го повали. Вориакс не очакваше това, но докато Валънтайн прилепи раменете му към земята, той се извъртя и го отхвърли нагоре, като за първи път употреби цялата си сила.Успя да се измъкне и да застане на крака.

Започнаха да кръжат враждебно.

Вориакс каза:

— Виждам, че съм те подценил. Кракът ти трябва да е напълно оздравял.

— Казах ти го вече. Просто накуцвам малко, но това няма значение. Хайде, продължаваме.

Той го подкани с жест. Двамата се втурнаха един срещу друг и се вкопчиха, опрели гърди срещу гърди, без никой да може да помръдне другия. На Валънтайн му се стори, че останаха в това положение часове, но всъщност едва ли беше повече от минута-две. След това напрегна сили и изтласка Вориакс два инча назад, но той приклекна и се върна на старото си място. Ръмжаха, потяха се, напрягаха мускули и се хилеха един на друг. Валънтайн се зарадва най-много на усмивката на Вориакс, защото тя означаваше, че отново са братя, че ледът между тях се е стопил, че му е простено за нетактичността. В този момент той копнееше да прегърне брат си, а не да се бори с него. Точно тогава Вориакс го бутна, изви се, подложи му крак и го събори на земята, притисна го с колене и улови раменете му с ръце. Валънтайн напрегна сили, но вече не можеше да се освободи — Вориакс бавно прилепи плещите му към влажната, хладна земя.