Затъмнение

Едно парче, защото още имаше някои неща, които не се бяха променили, включваха отчаяния начин, по който го обичах. Имах много време да мисля за последиците от облога на Джаспър и Емет — за да разбера нещата, исках да загубя човечността си и частта, от която не исках да се откажа. Знаех за кой човешкия опит щях да настоявам преди да стана нечовек.

Така че, имахме неща за изглеждане. След всичко, което бях видяла последните две години, вече не вярвах с думата «невъзможно». Щеше да отнеме повече от това, да ме спре сега.

Е, честно, вероятно щеше да бъде много по-сложно. Но щях да опитам.

Колкото и решена да бях, не се учудих, че все още съм нервна, изминавайки дългия път до къщата му. Не знаех как да направя това, което се опитвах да направя и това ми гарантираше сериозни притеснения. Той седеше на пасажерското място, борещ се с усмивка заради бавното ми темпо. Бях изненадана, че не настоява да седне зад волана, но тази вечер изглеждаше, че ще се съобрази с моята скорост.

Беше преди залез когато стигнахме до къщата. Ливадата беше ярка от светлината, идваща от всеки прозорец.

Веднага след като спрях двигателя той бе пред моята врата, отваряйки ми я. Той ме повдигна от кабината с една ръка, като държеше гърба ми над раменете си с другата. Устните му намериха моите, когато чух как затваря вратата на колата зад мен.

Без да прекъсва целувката, ме занесе в къщата.

Беше ли предната врата отворена? Не знаех. Ние бяхме вътре, въпреки че бях замаяна. Трябваше да си напомня да дишам.

Това целуване не ме уплаши. Не беше като преди, когато аз усещах страх и паника, пропуснати през неговия контрол. Неговите устни не бяха разтревожени, а ентусиазирани — той изглеждаше развълнуван колкото мен, заради това че имаме цялата нощ да се концентрираме над това, да бъдем заедно. Той продължи да ме целува за няколко минути, стоейки там на входа, той изглеждаше по-малко въоръжен от обикновено, неговата уста студена и взискателна бе върху моята.

Аз започнах да се чувствам предпазливо оптимистична. Може би да получа това, което исках нямаше да е толкова трудно, колкото очаквах да бъде.

Не, разбира се, щеше да бъде точно толкова трудно, колкото си мислех.

С подсмихване той ме остави, държейки ръката ми.

— Добре дошла вкъщи — каза той. Очите му бяха навлажнени и топли.

— Това звучи приятно — казах аз без дъх.

Той ме постави нежно на краката ми. Аз увих и двете си ръце около него, отказвайки да позволя да има празно място между нас.

— Имам нещо за теб — каза той с разговорен глас.

— Ох?

— Каза, че ако е направено от мен е позволено, помниш ли?

— Да, предполагам че го казах.

Той се подсмихна на моята неохота.

— То е горе в стаята ми. Да отида ли да го взема?

Стаята му?

— Разбира се — съгласих се.

— Да тръгваме.

Той явно бе нетърпелив да ми даде моя не-подарък, защото човешката скорост не беше достатъчно бърза за него. Той ме вдигна отново и почти полетяхме нагоре по стълбите към неговата стая. Той ме пусна пред вратата и хукна към килера му.